Лира Литературно-рекламна Агенция
Новата книга на Елизабет Гилбърт определено превъзхожда бестселъра й „Яж, моли се и обичай“. Българският превод е дело на Ирина Манушева, която заслужава аплодисменти за своя труд, наравно с авторката.
„Град на момичета“ би трябвало да назовем „свят“, като имаме предвид мащаба на този разказ, далеч надхвърлил един град, проникнал в интимното пространство на всеки възможен типаж и описал гигантска парабола през цялата история на САЩ от средата на 20-и век до наши дни. Рамката е поставена – Ню Йорк, Втората световна война чука на прага, а сюжетът се фокусира върху пиеса със същото име – „Град на момичета“, намек, че американците вечно са публика, жадна за зрелища, докато светът отвъд океана гори.
Тук кварталният театър на леля Пег обуславя културния климат, доста комичен в престараването си да заприлича на изкуство, но пълен с ентусиасти под максимата „по-добре качествено долнопробно шоу, отколкото калпав Шекспир“.
Почти на сто години е племенницата й Вивиан, цял век обхваща и равносметката, която в края на живота си тя прави за друга жена, поискала да узнае що за човек е бил баща й. Първо съдник, после приятел, става ясно нататък, както впрочем повечето персонажи на романа. Този мъж в младостта си нарича двайсетгодишната тогава Виви „малка мръсна курва“, без да я познава, просто чува, че се е целувала пияна на улицата с… танцьорка и прочут актьор. Снимката на тримата попада във вестниците, гръмва скандал, актьорът е британец и съпруг на примадона от европейска величина, а пиесата, в която всички заедно участват – „Град на момичета“, отива по дяволите.
Eдин провален спектакъл не означава провален живот. Макар че в голяма част текстът разиграва миналото, то е за да се оттласне смислово напред, към бъдещето. В остатъка от годините, които са й отредени да живее, Вивиан влиза в различни роли – на кротка дъщеря, за малко на годеница, на сръчна шивачка, на нечия любовница, на душеприказчик, даже на родител. Само същността й си остава непроменена. Авторката умее да държи хората на ръба на морала и представата за срам, да ги хвърля в безразборни връзки, но да спазва уважителна дистанция, щом стане дума за семейство и любов. Не можехме да го избегнем – крещи всяка страница, такова беше времето, такива бяхме ние. И вие ще сте същите!
Едва ли Елизабет Гилбърт пише „Град на момичета“ за да вее знамето на феминизма, тя не присъжда функцията на жертва на никоя жена, решила да изяви своята чувственост. Напротив, ако допусне сцена на разгул, след нея следва друга, описана с достойнство, високо вдигната глава, със свирепо разкаяние и блестяща самоирония. Затова не оставя Вивиан Морис на двайсет години, цялата стихийност в поведението й разгръща до епоха, която е нейно огледало – необуздана, суетна и трагична.
„Никой не е длъжен да стои в полето на честта. Ако ти се стори трудно, винаги можеш да си тръгнеш и да си останеш дете. Но ако искаш да бъдеш достоен човек, боя се, че друг начин няма. Обаче е болезнено“.
Междувременно както попиваме с наслада винтидж атмосферата, в която икони са Грета Гарбо, Кристиан Диор и Марлене Дитрих, така следим с тревога и посттравматичния стрес от преминалата като лятна буря война. Разбира се, мъжете не са изхвърлени от историята, те изглеждат истински джентълмени, способни на емоционална подкрепа, а грешките си споделят наравно с ордата независими, екстравагантни, на моменти откровено луди жени.
Една от тях, дошла да покорява Манхатън с два куфара, шевна машина и провинциален хъс, пред очите ни се превръща от грозно пате в лебед, подобно на роклите, които прекроява. Тя израства от глупачка зад кулисите до уважаван моделиер в центъра на град, който не търпи празни чаши и отношения. И стига до началото на 21 век – дано да е съзрял достатъчно, за да не съди, преди да е прочел историята й докрай.
