Начало / Автори / Писателите за креативността, вдъхновението и художествения процес с … Ема Донахю

Писателите за креативността, вдъхновението и художествения процес с … Ема Донахю

Shortlisted Irish author Emma Donoghue poses with her book 'Room' before the announcement of the 2011 Orange Prize for Fiction, during the awards ceremony at the Royal Festival Hall in London, Wednesday, June 8, 2011. (AP Photo/Sang Tan)

Наскоро една нова книга на англоезичния пазар ни привлече вниманието. „Light The Dark“ – сборник със съставител Джо Фаслър има за подзаглавие „Писателите за креативността, вдъхновението и художествения процес“. В него са включени вдъхновяващи истории, написани лично от едни от най-големите имена в съвременната литература. Сред тях са Стивън Кинг, Халед Хосейни, Елизабет Гилбърт и много други.

Предлагаме Ви есето на авторката на романите „Стая“ и „Чудото“ Ема Донахю „You and Me“:

Майка ми беше учителка по английски и любител на книгите и често ми цитираше Емили Дикинсън. Мисля, че помнеше поезията й, защото стиховете бяха къси и лесни за запомняне, в сравнение с други по-мащабни творби. Първото, което помня, е „Умирайки – чух да бръмчи муха.“ Мислели са да ме кръстят Емили, баща ми работел върху книга за поетесата през онази година. Но майка ми избрала Емма, въпреки че беше голям фен на Дикинсън.

Мисля, че все пак е трябвало да ме кръстят Емили, поне аз така бих предпочела. Тя не е била особено щастлив човек. Другият вариант е майка ми да ме кръсти Силвия – на Силвия Плат. „Диви нощи – диви нощи!“, която тя ми рецитираше, беше особено значима за мен като тийнейджър. Потърсих го на 14 години, когато осъзнах че съм влюбена в момиче – през 80-те години в Ирландия, когато нямаше на кого да кажа, че съм лесбийка. В ирландската култура просто нямаше към кого да се обърна, който да прилича на мен, затова избрах Емили Дикинсън. От поемите й съдя, че тя е била привлечена и от жени, и от мъже. И си мислех „Добре, може да съм някакъв изрод в моя социален кръг, но мога да съм като нея, кой има нужда от нормалност?“

Повечето от нещата, които съм писала тогава, са лирични, адресирани до „теб“. Не всички са любовни, но винаги е „аз“ до „теб“ – това те освобождава от нуждата да уточняваш пола на другия, затова е и добре познато на хомосексуалните писатели. Беглото обрисуване прави този начин на писане наистина атрактивен, а директното обръщане към „теб“ носи интимност (поради което се използва и в поп музиката). Лесно си представяш, че авторът говори на любимия или любимата си.

„Диви нощи – диви нощи!“ е изключително експресивна романтична и еротична творба. Създава усещането за непреодолимо желание, а в същото време не е ясно към кого е адресирана, не само по отношение на липсата на полово конкретизиране. Трудно е да се открои връзката между наратора и обекта – те разделени ли са или никога не са били заедно? Това, което задвижва творбата, е усещането за лека истерия у говорещия. В един момент си го представяме като чудесна жена, в следващия – като преследвач. Тънката граница между двете влудява читателя, особено на ръба с лудостта.

Това, което винаги съм харесвала в Емили Дикинсън, са живите образи, които можеш да сграбчиш, дори на се си сигурен, какво значат. Толкова малко думи, а можеш да ги обсъждаш с часове, благодарение на богатството на неяснотата, която тя предоставя. На пръв поглед „виждаш“ ветровете в портата, компаса, картата – и си мислиш, че знаеш за какво е тази поема, че посланието й е „Колко съм щастлива да съм у доба с теб“. Но после установяваш, че има пластове, сред които се губиш. Тя разкрива една прекрасна комплексност.

Аз обичам конкретните изображения и нямам философско усещане. Средата ми е от представители на академичните среди, защото партньорката ми е преподавател, баща ми също беше, но когато започнат дискусиите за Дерида или нещо от сорта, мозъкът ми просто изключва. Мисля най-добре в конкретни образи. Всички искаме да вложим грандиозни идеи в книгите си. Но когато изследваш дадена тема, в един момент задълбаваш много – и едновременно не искаш да усложняваш, нито да опростяваш нещата.

Пример за това е книгата ми „Чудото“. Докато я пишех, осъзнах, че англичаните трябва да носят някаква отговорност за големия картофен глад в Ирландия. Но не търсех просто политически аргумент. Затова изрисувах сцената с главната героиня – тя върви по зелен и пасторален път, а в един момент разбира, че под него са закопани труповете на тези, умрели от глад, докато го строят. Така тя приема информацията интуитивно, не само като просто послание. Ако дадеш на читателя жив и конкретен образ, той по-лесно ще разбере и запомни детайлите.

За мен писането по своята същност е да създадеш нещо ново от познатите ни думи. Това не се е променило, откакто бях дете, наистина обичам да пиша, не съм от писателите, които този процес осакатява. Не че винаги пиша красиво, но просто обичам тази работа с измислянето на нови неща, които никога не са съществували и за които търся думите, така че да звучат правилно. Харесва ми идеята за поеми, открити след смъртта. Като дете си мислех, че „Дневникът на Ане Франк“ е абсолютно чист текст, защото е писан без ни най-малка идея за публикуване. Същото е и с Дикинсън, обожавах факта, че тя се е опитала да публикува, била е отхвърлена и просто е захвърлила стиховете. Тя е публикувана чак след смъртта си и това ми се струваше много романтично. Това исках, доста странен модел за успешно писателство имах.

Въпреки това нещо от тази идея остана в мен, особено частта с писането заради самата страст, която то носи, независимо дали написаното ще бъде публикувано или не. Дикинсън беше основополагаща в това отношение за мен, в нейните творби прозира страст, дори когато са адресирани до Бог.

Разбира се, в някакъв смисъл животът на писателя не трябва да има значение – стихът е този, който говори. Но може да има прекрасно взаимодействие между битието и творчеството, особено в енигматични творби като тези на Емили Дикинсън. Бих взела нейните събрани съчинения на самотен остров, ако трябваше да избирам само няколко четива. В някои от стихотворенията й нямам идея какво се случва, могат да са наистина странни по начин, който обичам. Тя има уникално звучене.

Прочетете още

Irish-Canadian_author_Emma_Donoghue

Читателски дневник: Любимите 10 на Ема Донахю

До скоро ирландската писателка Ема Донахю не беше сред най-популярните имена в съвременната литература. Едва …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *