Лира Литературно-рекламна Агенция
Безспорно актрисата Синтия Никсън се превъплъщава чудесно в ролята на Емили Дикинсън в най-новия филм за поетесата – „A Quiet Passion“, и това не се дължи само на прическата й или на дрехите и аксесоарите. Актрисата просто прилича на поетесата, но от друга страна изгражда образ, пълен с изненади. В трейлъра, например, Дикинсън се заглежда се по мъже заедно със своя приятелка феминистка. За една от най-великите американски поетеси става дума или за „Сексът и градът“?
Култът към поетесата насочва към обединителен образ на поетите като цяло и на жените поети в частност. А образът, изграден от Никсън, представя някои от най-странните елементи от биографията на Дикинсън: любовта й към белите дрехи, нежеланието й да напуска спалнята си, навикът й да говори с посетителите през врата, а не лице в лице.
Нейните стихове бързо намират аудиторията си. Въпреки че Дикинсън пише почти 1800 стихотворения, едва 10 са публикувани приживе. Бумът настъпва след смъртта й през 1886 г. на 55 години. Жените читатели са особено отдадени и дори организират поклонения пред дома й, който посещават като музей. Оттогава идеята, че такива стихотворения са създадени от живееща в уединение стара мома остава неустоима за читателите, особено за тийнейджърите. Както е откроено и във филма, Дикинсън е патронът на срамежливите хора. Но това е само едната страна на монетата и този филм е само един от проектите, търсещи друг ъгъл към личността на Емили Дикинсън.
„Казваха ни, че тя е била стара мома, отшелник, живяла със семейството си, облечена в бяло и пишеща по цял ден в стаята си“, разказва артистът Розана Бруно за ученическия си опит през 80-те години на 20 век. Но дори тогава Бруно усеща, че митологията, създадена около поетесата, не съвпада с духа на стиховете й: „Звучеше толкова нелепо на фона на това, което е писала. Наистина трябва да се преосмисли образът на Дикинсън като затворена стара мома“. 20 години по-късно Бруно създава художествен проект, посветен на поетесата, който е публикуван през март 2017 г. Освен него, Дикинсън присъства и в социалните медии с различни акаунти.
Дикинсън може да не е била звездата на социалния живот, но като млада тя е активна. Дори на по-късен етап тя създава нови приятелства с хора, с които си кореспондира и доказателствата за които са изложени в библиотека „Морган“ в Ню Йорк. Кураторът на тази изложба Каролин Вега споделя: „Въпреки че тя се оттегля от обществото, Дикинсън поддържа връзка със семейството, приятелите, литературните си ментори и редактори. Тя чете много и е запозната с всичко актуално, случващо се по света. Не е вярно, че живее във вакуум. Освен това тя не се срамува да споделя работата си“.
Грешка е да се търси плахост в избора й на физическа изолация. Както отбелязва проф. Пол Хетерингтън от Университета на Канбера: „Ексцентричният й образ засенчва работата й, той я отделя от общия поток, превръща я във вечната шаферка, неподходяща за стабилен живот, винаги стояща в периферията. Всъщност живота в бащиния дом й дава свобода в едни силно патриархални времена – тя говори свободно за любов, желание и отдаване, което не е типично за писателите от 19 век. По този критерий тя вероятно е първият модерен англоезичен поет“.
Ученият д-р Касандра Атертън допълва: „Образът на Дикинсън често се разбира погрешно от учени и учители. Тя не е държана под ключ в дома на баща си, а е блестящ поет, чиято битка може да бъде открита в бунта й срещу патриархалното общество, което се опитва да я ограничи като интелектуалка“. Атертън рано се привързва към поезията й и твърди, че за нея Емили Дикинсън е била това, което за останалите са били звездите от плакатите. Тя дори ходи на училище облечена в бяло, с прическата на поетесата. „Дикинсън разглежда света по безпощаден начин – болка, страдание, любов, смърт – всичко важно в моя личен процес на израствате“. Увлечението на Атертън не намалява с възрастта, тя дори притежава и използва форма за бисквитки, принадлежала на поетесата.
За други, обаче, митът е отблъскващ. Сценаристът Маделин Олнек губи интерес към Дикинсън, след като в гимназията разбира за нейната агорафобия. В университета обаче открива, че поетесата е забавна: „Когато започнах да я проучвам, бях много изненада – имаше неща, написани от нея, които ме караха да се смея с глас. За мен беше изненада, че истината за живота на Емили Дикинсън беше съвсем различна от това, което светът знае за нея. Това ми напомни на изграждането на публичните образи на артистите и как маркетингът може да повлияе истинското значение на работата им“. Олнек има една пиеса за Дикинсън, а през 2018 г. се очаква да излезе нейн филм за поетесата: „Не искам да издавам много неща, но филмът изследва важните за Емили връзки в живота й. Тя винаги е представяна като самотница, която не излиза от стаята си, но всъщност има силни и емоционални отношения с други хора“.
Проучванията на Олнек са вдъхновени от технологичните възможности да се изследват изтрити думи в оригиналите на Дикинсън. Голяма част от редакциите са нанесени от Мейбъл Тод, която е любовница на брата на Емили Остин. Тя трие голяма част от споменаванията на приятели на Дикинсън, в това число и Сюзън Гилбърт, която се оказва законната съпруга на Остин.
Тези открития ни напомнят да се придържаме към основното, което Дикинсън оставя след себе си – именно думите. А какви думи са само това! Вероятно най-добре представени са те в цитат от нейно писмо: „Ако физически се почувствам, сякаш върхът на главата ми е отнесен, знам – това е поезия“.
