Лира Литературно-рекламна Агенция
Романът „Стая“ беше екранизиран през 2015 г. и спечели една награда и три номинации за „Оскар“. Авторката му Ема Донахю споделя кои са книгите, повлияли й най-силно и останали най-дълго в съзнанието й.
„Red Shift“, Алън Гарнър
Срещнах се с творчеството на английския автор на фентъзи Алън Гарнър много рано, но чак в тийнейджърските си години открих тази тънка книжка. Това беше първият роман, който прочетох и който се развиваше в няколко времеви епохи – Римската империя и Великобритания от 70-те години на 20 век. Той представяше мистериозната, силна, психологическа връзка между тези и всички други епохи, разказваше какво би станало, ако историята се случваше в паралелни вселени. Книгата нямаше нищо общо с други творби от този тип, занимаващи се с пътуване през времето, посещения в бъдещето, прераждане, единствено съпоставяше сюжетни линии с любови и раздели, случващи се винаги на един и същи етап, разделени от много векове, но в същото време резониращи една в друга. Гарнър ме накара да почувствам, че миналото изобщо не е отминало.
„Джонатан Ливингстън Чайката“, Ричард Бах
Не искам да си го признавам днес, защото бестселърът на Ричард Бах отдавна е излязъл от мода, но някога „Джонатан Ливингстън Чайката“ взриви съзнанието ми. Книгата не само ме срещна с източните духовни концепции, но ме развълнува. Това е история за една чайка, която просто не пасва сред останалите, Грозно патенце, което осъзнава, че не в него е вината; просто страстта му да лети означава, че трябва да й се отдаде, че всъщност е създадено за по-велики неща. Този жанров експеримент (роман, духовни мемоари или книга със съвети е?) и яркият му фокус върху преживяванията на Джонатан ми позволиха да развия усещането си за потенциала на една история.
Израснах като католичка в Ирландия през 70-те и бях чувала отделни части от Библията по време на служба, но не ни окуражаваха да я прочетем цялата. Когато бях на 10, обаче, от една организация ни раздадоха Новия завет в училище – малки червени книжки с тънки страници. Четох я с години и тя ми остави любов към историите и езика на Библията, а те се отразяваха след това в собствената ми работа. Писала съм детски истории, вдъхновени от библейските притчи. Четенето на Библията ме караше да си задавам и много въпроси, да съм скептична, защото виждах различните тълкувания на едни и същи текстове. Това беше и първият ми опит с критичното и сравнителното четене на текстове, което ме отведе право към следването на литература в университета.
„Кървавата шапчица“, Анджела Картър
Първо гледах филма „The Company of Wolves“, който беше вдъхновен от книгата на Анджела Картър, така реших да я прочета. За първи път се сблъсквах с такава книга, която ревизира устойчиви образи – в случая традиционните европейски легенди, разказани първоначално от Братя Грим, но тук представени от гледната точка на героинята. Това повдигна нови въпроси, тъй като старите истории бяха обърнати с главата надолу. „Кървавата шапчица“ не само ме превърна във феминистка или пък ме накара да осъзная, че съм родена такава, но и ме провокира да се включа в играта на преразказване. Накара ме да напиша моя собствена версия на добре познати приказки под заглавието „Kissing the Witch“. В текстовете ми мотиви от Грим, Перо, Андерсен продължават да се появяват отново и отново. Те ме връщат към времето, когато бях хлапе в скута на майка си, слушащо я как чете приказки. Предполагам от там започна да се заражда и писателското у мен.
