Всинца ли ся возвисихме?

Николай ФЕНЕРСКИ

Моят приятел доктор Георгиев почти всеки ден използва скалпела си във Велинградската болница, за да ремонтира телата човешки, а в свободното си време чете. Много чете. Предимно историческа литература. Затова понякога, като не ми е ясно нещо, му звъня и говорим. Питам го това така ли е, онова онака ли е, той търпеливо ми отговаря, понеже ми е приятел и, предполагам, се радва да е от полза не само върху операционната маса. И прочетох някъде из всепоглъщащия интернет, че е ходил на кино и е гледал „Възвишение“. Остана ли някой, който не го е гледал? Преди седмица жена ми вика хайде купувай билети да ходим и ние, все пак толкова хвалби за български филм не се чуват всеки ден. И така, настанихме се в залата, тя се понапълни, надойдоха хората с кофите пуканки и се почна отново онова хипнотизиращо хрупане, все едно мозъците им не възприемат историята, ако ченетата им не дъвчат…

Изгледахме филма. В момента, в който тръгнаха буквите накрая, жена ми изръкопляска. Единствена в целия салон. Викам ù недей пляска, щото го няма нито режисьорът, нито актьорите, не сме на театър… Мърморко досаден ставам. Но това беше нейната спонтанна реакция. Не знам дали не станах и прекалено претенциозен за филми или понеже обичам повече арт киното, но на мен не ми се ръкопляскаше. Ще призная, че никога преди не бях гледал толкова изпипан, премерен и зрелищен български филм. Последната сцена на битката продължи цели 18 минути, това е рекорд за нашето кино. И не тежеше, напротив, всичко си беше на мястото. Несъмнено за филма ще се изпишат десетки статии във възхвала и всички до една ще бъдат заслужени. Моето мнение не е опит да помрача тази слава, нито израз на мърморещото ми настроение. Не търся кусури самоцелно. Не правя кинокритика. Само си разсъждавам на тема кино, литература и ценности.

Здрасти, док, казвам по телефона, забелязах, че филмът ти е допаднал, та исках да те питам нещо. Говорихме си два пъти един след друг, общо над 40 минути. Хареса ли ти как са изобразили Левски, питам го. Мнението му удивително съвпадна с това на жена ми, без да са си го споделяли един на друг, дословно съвпадение – образът на Левски е толкова личен за всеки българин, че всяко едно различно изобразяване от това би наранило нечии чувства. Това е единственият безболезнен начин той да бъде показан във филм. Не знам дали да се съглася с тях. За мен тази сцена беше прекалено хладна и дистанцирана. Човекът, който не беше назован пряко Левски, а се представи като негов пълномощник, за да се прикрие от тях, а и от зрителите, им подаде ръка за здрависване и после на раздяла на двамата комити твърде безсърдечно. Може би така е трябвало, може би е исторически оправдано, спазвали са се мерки за сигурност, излишна емоционалност не е била необходима. Съгласен съм. Няма да споря. Безличният Левски със сигурност няма да предизвика ничие недоволство. Затова, да речем така, доволен съм и аз.

Но има и една друга реплика преди този момент, която оставя място за съмнение. Един от комитите казва, че дейни хора са нужни на „револуцията“, а не разни попове и интелигенти, каквито най-често вербува Левски.

Тук е проявен сблъсъкът между двете направления в нашето националноосвободително движение. От едната страна са привържениците на еволюцията, на постепенния и обмислен безкръвен преход, от другата са революционерите. Първите са планували някой ден България и Турция да заживеят във федеративна обща държава. Вторите са призовавали за незабавна война, за всеобщо въстание. В това въстание, в което загиват около 30 хиляди българи, се ражда Свободата на българския дух. „Възвишение“ е най-добрият филм за Априлското въстание и трябва да бъде гледан от всички младежи днес. Отделните интерпретации за вината на един или друг за неуспеха на „револуцията“ са ненатрапливи.

Две реплики обаче бяха като катран в кацата с меда и отровиха възприятията ми. Един от комитите, заекващ, заяви, че „в манастирите няма манаси, а има манафи“, а главният герой Гичо рече „какво са се разписали всички като хилендарски содомисти“. Та нали ако не беше хилендарският монах, такива като Гичо нямаше да съществуват. Какви са били комитите в по-голямата си част – тогавашните бандити, мутри. Могат ли те да организират освободително движение без хората на книгата? И могат ли тия разбойници изобщо да осъзнаят, че разликата между поробители и поробени е основно тая – разликата между мюсюлманската култура и християнската? Харесах филма като кинематографичен продукт, но никога няма да простя нито на Русков, нито на Виктор Божинов тия две злобни изцепки на героите, колкото и исторически оправдани да са. Средновековните и възрожденски монаси са съхранили паметта българска, която в основата си е православна. Ей тая истина все повече се потиска и премълчава. Двете реплики са напълно излишни и стоят като кръпки. Може би трябва да звучат смешно, но на мен ми звучат обидно. Бях в Хилендар, познавам Атон, ако Русков и Божинов бяха отишли до там, преди да се развихрят, навярно във филма щеше да прозвучи и друго едно настроение, което би придало повече правда.

Не е филм, който ще ме просълзи. Не е филм, който бих гледал втори път. Ето тук се разминавам и с моя приятел лекаря, и с моята любима жена. Въпрос на вкус, все пак.

И въпреки, че дядо Славейков още казва, че „не сме народ, а мърша“ и същото това настроение да е обхванало обществото от 19 век, та го държи и дори до днес, няма как да се съглася с едно от посланията на „Възвишение“ − да си българин не е народност, а болест. Няма нужда. В повече ми идват самообвиненията, това любимо самобичуване, което практикуваме все още. Може би затова не осъждам предателството на Асенчо. Не го оправдавам. Но и не го съдя. Много по-противен ми е онзи образ на тежкия котленски чорбаджия. Защото точно такива тежкари познавам и днес. Те си въобразяват, че знаят как стават нещата. Те живеят с усещането, че ги контролират. О, колко ми е противен този техен лаконичен и мрачен, темерутски стил… Пред очите ми е конкретен образ. Едно към едно.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔