Начало / Колонката на... / Малки и големи в литературата

Малки и големи в литературата

Николай ФЕНЕРСКИ

IMG_20171107_144600-300x225Българският език се говори от няколко милиона души по света, няма и десет. Когато твориш изкуство на този наш „малък език“, ти предварително си настроен, че аудиторията ти е ограничена. Поне докато не си намериш своя преводач на английски и издател, който да те представи на целокупното човечество. От тези десетина милиона колко ли четат? Трябва да тръгнем по пътя на изключването. Не четат примитивите, те какъв процент са? Не четат слушащите чалга, те колко са на брой? Не четат доста други, защото нямат време и интерес. Горе-долу знам какви тиражи се издават и кое как се продава. Писателите на хранилките на фондациите или общинските и министерски субсидии, чието име се чува тук-таме, не са много продаваеми. По тоя въпрос вече писах и сега не ми е това целта. Искам само да кажа, че нашата малка българска литература наистина е малка – утвърден автор да се продава в тираж най-много 500, за какво говорим?

Малцина правят стойностна литература в нашето малко литературно блато. Кое продава? Сексът? Че в такъв случай „Аутопсия на една любов“ от Виктор Пасков трябва да е бестселър, а не е. Сексуалните сцени на този добър писател са уникално откровени. Солженицин би се отвратил от една страница само на този роман, той никъде не ползва „мръсни думи“, не си позволява дори думата „курва“ да напише, това е негов принцип. Само че Солженицин е писал на език, на който говорят няколкостотин милиона и на който чете една огромна част от тях. Руснаците са четящ народ. Там дори примитивите понякога четат.

Какво продава у нас, все пак? Не се ли сещате? Най-много у нас продава историята, миналото, пресъздадено в литература. И всеки автор, който се е ориентирал нататък и има поне малко талант, успява да печели прилични хонорари. Защо у нас историята продава повече от секса? За балканеца сексът е табу. Той потиска говоренето по темата и пренасочва неудовлетворените си нагони към други направления. Сублимира енергията, както се казва на научен език. Само че Виктор Пасков е преживял голяма част от живота си в Германия, в арт среди, така че се е освободил от всякакви балкански задръжки. С роман като неговия би се гордял всеки от ранга на Мишел Уелбек, Елфриде Йелинек или Фредерик Бегбеде. Те, да ви кажа честно, на мен не са ми от най-любимите автори, защото предпочитам по-светлите и жизнерадостни тонове и се опитвам да страня от минорното и кахърното. А европейското писане по подразбиране вече е такова. В по-голямата си част. Една лежерна депресия, от която е част и автор като Георги Господинов.

Заедно с това, обаче, страня и от историческите четива. Убийте ме, но няма да прочета нищо от Божидар Димитров или Стефан Цанев. И това е така просто защото темата е спекулативна и нечестна спрямо голямото изкуство, спрямо литературата в нейната най-чиста форма. Авторите, които се вълнуват от историческите теми, са откровени, предполагам, нямам идея доколко го правят осъзнато за пари и доколко им е кредо и призвание. Може би комбинират мотивацията си. Мен просто историята не ме вълнува. В училище наизустявах разни дати, разни битки и кърпех оценките. В качеството ми на екскурзовод през лятото се вдъхнових от историята на Константинопол и Византия, но единствено като дух и послания, без да различавам епохи и династии. Опитвам се да си представя кое как е изглеждало, как са говорели и мислели императорите и султаните, но само толкова. Не си падам по задълбоченото проучване на българската история, въпреки че съм почитател на историци като професор Пламен Павлов. Или да обобщя – с история трябва да се занимават историците. Ако го правят писателите, нека не е за сметка на националните ни комплекси. Какво значи да се гордея, че съм българин? Все едно да се гордея, че имам две уши, две очи и един нос. Това са дадености. Не мога да се гордея с дадености.

Това, че у нас най-много продава историята, е свидетелство за историческата ни незрялост. Още растем. Незрялостта ни се проявява в много отношения, но в литературата е най-видима. Добре, че имаме и автори, които не са боледували от нея. Гиганти на перото като Валери Петров, Йордан Радичков, Димитър Талев, Ивайло Петров са се издигнали много над комплексите и те са еталонът, по който трябва да се равняват всички, които искат да пишат българска литература. Те просто са писали, без да чакат подаяния от фондации и министерства. Такива като тях доказват, че в литературата няма малки и големи народи. Има малки и големи личности. Те не са се вълнували в творчеството си нито от секса, нито от историята. Те не са имали за цел да говорят по такива теми, защото са изградили собствени светове. Имаш ли собствен свят, със собствени правила и собствена атмосфера, писател си. Пързаляш ли се по трендовете, занаятчия си. В което няма нищо лошо. Но трябва да го знаеш.

Не прочетох „Възвишение“, казах ви защо. Но ще гледам филма, това е вече нов прочит, друга игра, различно изкуство, а и мои приятели, които разбират от кино и кинематографични похвати, ми го похвалиха. Според тях филмът надминава първоизточника, което не е често срещано явление. Това, казват, е съживяване на доброто старо българско кино. Преминаване в следващото ниво. Крайно време беше.

Ситуацията у нас много ми напомня тази в Словакия. Съвсем скоро ще се срещна със словашки издатели и писатели. Ще преведа нови книги. Дотук преведох две, минаха незабелязано, по търговски успех един добър словашки писател като Павол Ранков се съизмерва с един добър български писател като Виктор Пасков, тоест, минимални продажби. Словашкият език е роден за няколко милиона души, по-малко са и от българите, но процентът на четящите там е двойно по-голям, отколкото у нас. Имах честта преди две години да се запозная на живо и със словашкия Карлос Кастанеда, автор на мотивационна литература, обещах си него да не го превеждам, нищо, че успехът му на пазара е в кърпа вързан. Човек трябва да спазва и някаква лична хигиена.

Ето това е следващото, което продава най-много, книги, които ни учат как да живеем и да бъдем в добро психическо здраве. Което означава само едно – откачили сме напълно.

Малки и големи в литературата? Понятията бяха обърнати нагоре с краката. Бяха размесени и разбъркани. Книжните щандове са пъстър тюрлюгювеч. Опитвам се поне да запазя ориентация.

Прочетете още

fenersky

Бисер за два лева

Николай ФЕНЕРСКИ Тоя Китаец е като магнит, казвам ви. Краката ми сами ме отвеждат нататък …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *