Начало / Интервюта / „Мама Нинджа“ – Мария Пеева: Хора, не си крийте проблемите!

„Мама Нинджа“ – Мария Пеева: Хора, не си крийте проблемите!

Има една фраза, че изкуство се създава в мига на срещата. Тя важи с пълна сила за Мария Пеева, известна като „Мама Нинджа“. Името на нейния блог вече е нарицателно за всички родители с големи грижи или дребни главоболия, с чувство за хумор или просто любопитни, за домошари или пътешественици, за многодетни семейства или тепърва прохождащи млади двойки. Мария и нейният съпруг Иван се справят с отглеждането на четирима сина, две кучета, една котка и… една книга. Неотдавна излезе романът ù „Писмо до сестра ми“, писан в съавторство с друга българка – Люси Рикспуун, емигрирала в САЩ преди 15 години. Не можах да стигна до съименничката си, но поканих в радио „Хеликон“ Мария и въпреки моите опасения за нещо средно между нинджа-боец и отрудена домакиня, посрещнах сияещ човек, с когото разговорът е удоволствие. Имайте търпение да го изчетете докрай, защото си струва.

210159_bМария, как стана тандемът ви с Люси Рикспуун?

Случайно, по интернет, чрез нашата приятелка Светла, която също не беше срещала Люси Рикспуун в реалния живот. Връзката им се въртеше около рецепти, покрай общи групи и затова Светла предложи да ни запознае. Най-малкото аз обичам да готвя, Люси също. Пък и тя е психолог и умее да се сприятелява с хората, дава им съвети, умее да изслушва, аз също съм добър слушател. Така започнахме, и тогава ми хрумна идеята за книга. Казах ù – представи си ситуация, в която сме две сестри и си споделяме лични неща.

Колко лични?

Например, моите родители по това време наистина се разболяха от деменция. Това е ужасно заболяване и не можах да попадна на лекар, който да обясни за мен някои неща. Започна се медикаментозно лечение, но нямаше кой да ми каже защо изпитвам чувство за вина, как трябва да се грижа за тях, ако изпаднат в криза, въобще, какво да предприема, как се процедира в подобни случаи. Споделях всички тези притеснения с Люси и тя от своя опит ме съветваше как е правилно да постъпя. Затова „Писмо до сестра ми“ стана отдушник и, бих я нарекла, вид терапия.

Романът е различен от блога Мама Нинджа“ и останах изненадана, очаквах предимно смешки… ти каква жена си представяше, докато писа книгата?

Да, опасявах се от това. В блога има и сериозни статии по разни родителски теми, но като цяло тонът му е шеговит. Предполагах, че много последователи на „Мама Нинджа“ ще очакват да напиша чиклит. А книгата не е такава. Въпреки това, тя се чете леко, в нея има и забавни моменти и се надявам, че хората няма да останат разочаровани. Защото животът на българската жена не е чиклит. Колкото и позитивно да гледам, в България не е лесно да имаш семейство, ежедневно да преодоляваш всички предизвикателства. Жената у нас няма време да разсъждава върху глобални, екзистенциални проблеми. Тя трябва преди всичко да мисли как да осигури нужното на децата си, понякога и най-елементарното, как да ги предпази, да ги възпита, да им покаже как да се справят с този живот, да им даде добро образование… Затова, когато моята героиня се оформи в съзнанието ми, не беше подходяща за весел роман, тя имаше проблеми.

DAM_8769

А твоята „сестра“, героинята на Люси Рикспуун?

Нейната също не е повърхностна, и там има дълбочина и сложен характер. Макар тя да е това, което мнозина си представят под „успяла българска емигрантка“ – щастлива е, красива, вади добри пари, вече се е реализирала в професията си, забавлява се, има много връзки и сякаш изглежда подходяща за сапунен сериал, но с писмата ù излизат такива терзания и истории, че ситуацията се заплита.

Вие и двете засягате сериозни проблеми, предлагате ли решения за тях?

За всеки проблем важно е само едно – да следваш това, което казва сърцето ти и зависи от твоя характер. За да вземеш решение, трябва да намериш смисъл и сили в себе си, които да използваш. Няма как да го прочетеш в книга с 12 рецепти за щастие. Щастието не е торта, ако сложиш всички съставки, да си мислиш, че – хоп, то ще се получи! Нашите героини, моята – Радост, и тази на Люси – Лора, осъзнават в хода на действието, че досега в живота им твърде много тайни са били скрити, доста проблеми са останали заметени под килима. Единственият начин да се справят е като ги изкарат на светло и почнат да ги решават. В този смисъл, да – те имат решение, и пътят към него вече е отворен…

DAM_8905

Защо, според теб, литературната критика пренебрегва книги като вашата?

Защото я възприема като таргетирана, но когато създавахме „Писмо до сестра ми“ ние с Люси Рикспуун не сме мислели с такива понятия. Просто пишехме онова, което чувстваме, което ни вълнува. Понеже сме жени и майки, може би аудиторията ни ще бъде от хора като нас. Макар че ще ми е любопитно да чуя мнението на някой мъж. Трябва обаче той да обича да чете и да иска да вникне в женската психика.

Твоят съпруг чете ли книгата?

Да, първият ми читател беше той, още докато я пишех.

И как реагира?

Беше ми забавна реакцията му и тя ме наведе на мисълта, че „Писмо до сестра ми“ ще има успех. Той каза – моля те, нали това не е по истински случай, не е преживяно от теб! А аз си казах – о, щом книгата дори на него му звучи реалистично, значи и други ще ù повярват, ще има успех.

Защото героинята ти Радост живее с алкохолик и е склонна да изневери?

Да, исках да засегна темата за алкохолизма. В България не се смята за проблем, ако мъж и жена просто пият или си пийват и всяка вечер си лягат пияни. Ако в семейството няма физическо насилие, ако не изпадат в хазартни отклонения и крайности, ако те са функционални, на другия ден стават и спокойно отиват на работа, това не притеснява никого. Но не е така. Аз видях семейства на мои близки приятелки, които се разпаднаха, защото съпругът е подобен тип алкохолик. Той не им посяга физически, по принцип е добър човек, но него го няма, разбираш ли? Всяка вечер се напива и на практика не съществува, нито като мъж, нито като баща! Това не е добър модел и семейства, които можеха да имат прекрасен брак, се съсипаха заради алкохола, или продължават да влачат някакво привидно съществуване.

23555426_10213136260334867_2087030768_o

Ти кога усещаш, че една връзка е пълноценна? В случая, със съпруга ти, с непознатата доскоро Люси Рикспуун. Може би да ги разграничим, все пак?

Няма нужда да ги разграничаваме. В човешките отношения, независимо дали са с любим или приятел, всеки е способен да даде определени дози любов, грижа и внимание. Не е задължително да получи точно толкова. Но от двете страни трябва и да се дава, и да се получава. Тогава може да стане връзка. Ако само от едната страна има даване, а от другата изсмукване на партньора, ако само единият прави компромиси, а другият се налага и упражнява контрол, няма да се получи. Разбира се, нещата опират и до характер. Някои хора не обичат да ги обгрижват, предпочитат те да поемат грижата. Но нека е двустранно, да има откровеност и желание за споделяне. Ние с моя съпруг сме заедно от деца, бяхме съученици, седяхме на един чин. Даже в осми клас нашата класна, госпожа Петрова каза – Мария и Иван, вие ще се ожените някой ден. И го направихме на 19г. Бяхме съвсем млади и винаги сме били открити един към друг. До ден днешен, когато се погледнем, той знае как се чувствам, аз знам същото за него. Нашата близост е голяма, което е хубаво. Едно време хората се женеха млади, сега това не е прието. Мисля, че има предимства в ранната връзка и ранния брак. Понякога ми е мъчно, че толкова се промениха нещата.

23600098_10213136256774778_2124752568_o

Обаче не е ли прекалено лични проблеми да стават обществено достояние в интернет?

Винаги съм била откровена в блога си за своите проблеми. Да, аз съм щастлива, че имам до себе си любящ съпруг, но това не значи, че няма неща, за които да се скараме. Децата ми са чудесни, но не значи, че са идеални. Обикновено говоря за онова, което познавам. За друго, които не познавам, каня приятели да разкажат. Мисля, че трябва да се говори за проблемите от всяко естество. Защото те не се решават със скриване, нито ако човек се опита да ги прескочи или заобиколи. Ще ти дам пример с деменцията. Тя се смяташе за срамна болест и когато родителите ми се разболяха, отидох и казах на всички съседи.Тогава моя близка ме посъветва да не разгласявам, защото те ще се срамуват. Малко след тази случка татко излезе на разходка и се изгуби, нещо харакетрно при заболяването. Но една съседка, която знаеше, че той го има, видяла баща ми дезориентриран, хванала го за ръка и го прибрала вкъщи. Кой знае какво щеше да се случи, ако не бях я предупредила. Затова, хора мили, не си крийте проблемите, изкарвайте ги на бял свят, решавайте ги, признавайте ги и не се срамувайте от тях!

Разговора води: Людмила Еленкова

Прочетете още

202810_b

Страст и безразличие

Доц. Морис Фадел Изглежда, че в литературата  много по-трудно от това да си необичаен е …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *