Начало / Колонката на... / Висока литература 2

Висока литература 2

IMG_20171107_144600Николай ФЕНЕРСКИ

Първото ми литературно качване към хижа „Козя стена“ беше през април. С Иво Георгиев, Мариан Желев и Христо Караславов спретнахме тогава четене на разкази и поезия. И после си тръгнахме обратно, щото така сме програмирани. Заслизахме по пътечките край билото на Балкана… По-високото било. А ние не сме майстори. Но хижата си остана там, зад нас. Винаги е била там. Това съм се чудил хиляди пъти, какво правят местата, които обичаме, когато не сме там? Съществуват ли те изобщо?

Таня и Иван стопанисват хижата от 5 години. Тук са се запознали и оженили. Качват всички провизии и материали на ръка. На крак. На гръб. Понеже тази е една от малкото български хижи, до които за щастие не достигат автомобилните пътища. Броят се на пръсти такива. С кола се стига дори до места като връх Ботев, какво остава до някаква си хижа и добре, че онази простотия още не е успяла да прекара пътища навсякъде. И тук изниква един малък въпрос – как може с думата „хижа“ да се назовават едновременно местата, до които „кашкавалите“, пиянките и мутрите стигат с атв, джипове, мотори и местата, до които се добират пеша с много усилия хората по разни криволичещи пътечки. Те не са едно и също нещо.

Разликата е принципна и фундаментална. Разликата е като между попфолк литературата и истинската такава. От едната страна са Хапсали, Сиромахов, блогъри и словоблудци, захарни памуци. От другата страна са четивата, които оставят „драскотина в паметта“ ни.

Планината е пустиня. Свети Иван Рилски е наричан „пустинножител“. Ако допуснеш една малка грешка и объркаш пътеката, ако не си носиш вода или обувките ти не стават, ако едикакво си друго, грешките са най-разнообразни, това може да ти струва живота тук.  И насред тая пустиня много от старите хижи бяха претворени на хотели, стопаните им се постараха да унищожат всяко усещане за планина и спокойствие, подведени от селското си разбиране за бизнес. По уикендите народът се качва там, за да се натряска дружно. Нищо лошо. Само че това е забавление за масите.

Местата като „Козя стена“ са оазиси в тази пустиня. Те ни приютяват и спасяват. И затова е толкова подходящо подобно място да се превърне в оазис и за книги. И понеже от априлското ми идване тук не успях да оставя книги за четене и разпространение, трябваше да поправя този пропуск. В раницата на гърба си събрах личните си вещи, а във войнишката брезентова мешка, която прегърнах като акордеон, напъхах няколко пакета книги, общо 20 на брой.

Никога не бях полагал такива усилия за книгите си. Не бях страдал толкова заради книги изобщо. Бръснещ леден вятър, на раменете ми общо над 25 кг. Войник с пълно бойно снаряжение в реална мисия. Спирах да почивам често, сърцето ми блъскаше яко по тези върхове и скали. Три часа и половина, след които се усещах разбит, омаломощен, а мускулите ми се схващаха от най-елементарно движение. Защо го направих? Защо държах тук точно да има мои книги? Пълна загадка. Причиних си го. Не проумявам каква е мотивацията ми и това непроумяване ме радва. Толкова е приятно сам за себе си да бъдеш неразгадаем. Мистериозен почти. Знаех, че във вторник хижата ще е пуста. Това ми трябваше. Мъгли, ветрове, запалена печка в трапезарията, горещ билков чай и нищо друго. Ни-що. Като мехлем за „душата болна“, но стига с този Борис Христов.

Иван и Таня отглеждат невръстния си син Йордан на тази височина от 1670 метра. Само това е достойно за възхищение. На чист въздух, далече от урбанистичната смрад. Малкият още няма две години, долу е само по три месеца в годината, през останалото време е горе. В хижата помага и Младен, също човек, който се радва да е далече от т. нар. цивилизация. Както викаше Вонегът, не е нужно да сте луд, за да работите за нас, но все пак помага. Сядаме вечерта и си говорим. Така е лежерно да няма туристи и претенции наоколо. Най-много „кашкавали“ идват през юли и август. И се почва – ама няма ли Wi-Fi, ама защо няма топла вода, ама къде е джакузито… Хеееей там, двайсетина километра по-надолу има всичко, брато. Нещо си се объркал. Тук има тишина. Тенис на маса. Топла супа… Богата библиотека. О-о-о, извинявай, ти не можеш да четеш, забравих.

Като казах библиотека, не можеше да пропуснем да обсъдим и вкусовете си. Споменаваме К. Терзийски, М. Русков, Г. Господинов, да ме прощават тримата, че ги подреждам в едно изречение, знам, че е болезнено за тях. Но темата ни е какво се търси и какво се чете днес. Мейнстриймът не е задължително ценна литература и по никакъв начин не гарантира влизане в учебниците. Не че това е мерило… Просто тренд. А времето ни е така свирепо консуматорско, че чисто литературните увлечения те обричат на самота.

На другата сутрин се събуждам рано, но не бързам да ставам. Взимам нещо от това, което си нося за четене. И се радвам на живота. Разполагам с „И додето се раждат лъчите“ от Георги Караманев. Книгата е посветена на един от най-големите български фотографи, Йордан Йорданов – Юри и е безценно четиво за всеки, който възприема фотографията като изкуство. „Сричат“, казва Юри за всички ония, които всеки ден бълват хиляди „снимки“ с модерните си устройства. Фотографията си има философия, която не се засяга никак в учебниците за фокус, композиция, светочувствителност и т. н. Никой няма да те научи на това – как да сътвориш снимка, която да трогва, да разплаква, да радва, да те кара да мислиш. Снощи в разговора някой спомена, че фотографите са нереализирали се художници. Не съм съгласен с това твърдение. То няма нищо общо с истината, че фотографите са художници и рисуват картините си със слънчева светлина. Езикът на образите е също толкова богат, колкото езикът на всяко друго изкуство.

Разкърших схванатото си 43-годишно тяло и слязох в каюткомпанията. Мъглата навън се сгъстяваше и не се вдигаше. И не се вдигаше. И не се вдигаше. Кеф на буци. Предстоеше ми един извисен ден, в който имаше шанс да напиша и нещо удивително красиво, братя и сестри. Нещо като края на един роман, примерно. За това как намордник трябва да се слага не на овците, които изяждат розите на малките принцове, а на козите, понеже те са вироглавите и непослушните. На тая Козя стена се чувствам леко като коза… Някой няма ли да ми сложи и на мен намордник – чудя се.

Очаквайте включване от това вълшебно място отново през май, за когато сме запланували разни най-неангажиращи писателски предизвикателства.

Прочетете още

uaz-1-1-300x224

Един българин на изчезване

Николай ФЕНЕРСКИ Той е построил три къщи със собствените си ръце. И е ремонтирал още …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *