Начало / Колонката на... / Цената на всичко

Цената на всичко

Николай ФЕНЕРСКИ

uaz-1-1-300x224Имането те има. Да имаш или да бъдеш е важен въпрос пред всеки от нас. С какво разполагаме ние с вас тук? С около 80 години, плюс минус. В началото ги живеем несъзнателно, малко по-късно около петата година всичко изглежда толкова необятно, а времето от една зима до следващата е огромно, всепоглъщащо, бъдещето е някъде много далече, не можем и да си представим, че ние самите ще станем възрастни. Но ставаме, братлета. Както пее Асаф Авидан, един ден, скъпа, ние ще бъдем стари и си помисли за всички ония истории, които бихме могли да разкажем. Времето е капан, от който никой не се е измъкнал. Точно за него ще ви разкажа. Ще се опитам да обясня необяснимото, то е така непоносимо. Трябва да има начин да не се чувстваме хванати от него.

Първо времето е море, плуваме си и не мислим за края му. После времето става локва, в която се плацикаме на воля, когато сме все още млади. Към двайсет и пет, трийсет… Въргаляме се в нея и ни е хубаво. След трийсет и пет обаче се превръща в локвичка. Цоп в нея и е минала една цяла година от отредените. За старците на 80, Господ здраве да им дава, времето е просто една малка капка. Като сълза старческа, сантиментална, лютива. Не повече. И това ускорение от люлката до гроба е най-коварното от всички усещания. Тоя вихър – не може ли да бъде спрян? Не може ли сетивата да се върнат към усещането за безкрай и море? Нищо повече. Не искам нещо неприлично като безсмъртие на тази планета, нали. Само за едно усещане става дума, за едно човешко чувство, психологическа особеност.

Всички ние, които работим през една трета част от деня, всъщност продаваме своето най-съкровено нещо, времето си на земята. Продаваме го евтино или скъпо. Ако го продаваме скъпо, се сдобиваме с повече пари. Те могат да бъдат похарчени както за лекарства, така и за нов по-голям телевизор с повече екстри. Ако продаваме времето си евтино, парите ще ни стигат, колкото да напълним хладилника и да заведем децата някъде за кратко. Евтино или скъпо, всички сме в капана на сделката с времето. Плащат ни цената за нашето време и ние оставаме без него. Ние плащаме с него, за да оцеляваме и просто го губим, то вече не е наше и сме изпуснали възможността да му се радваме. Нали знаете, че има неща, които е по-добре да не продаваме. Като къща или злато. Времето е всичко за онези, които са избрали да бъдат. И всяка една сделка с него е лоша. Единственото обезболяващо при тая лоша сделка ми го каза преди време един копач на гробове – като правиш нещо, прави го с кеф.

Той е човек, който не се страхува и от най-черната работа. Наближава 60, а все още може да се изкачи като котка по дърво без клони и да носи два чувала цимент на гръб. Всяка една от тези работи той върши с кеф. Затова не усеща загубата на времето. Не я усещат и всички останали, които правят нещо, което им доставя удоволствие. Дори да не е толкова смислено. Смисълът на труда не е най-важен. Важно е удовлетворението. Двете се преплитат, усещаш ли радост, значи има и смисъл. Щото иначе един ден, като станем стари, скъпа, няма да имаме какво да разкажем. Няма да имаме истории. Не знам защо ви ги разправям такива умозрения. Не знам. Може би защото диря оправдание за това, че вече не съм учител. Опитвам се да намеря хиляди обяснения. Не усещам съжаление, че от този септември не съм в класната стая. Може някой ден пак да се върна. Нямам идея дали ще го направя. Издирвам истинската причина – защо прекъснах?

Вършех си работата с удоволствие. Оня моя познат викаше, че копае такива хубави гробове, че да ти е кеф да те закопаят в тях. Някаква бабичка му рекла даже, че като умре, ще го викне да ù изкопае и на нея. А аз учех децата с радост. Но колкото по-големи са учениците, толкова намаляваше радостта. Трябва да изгубиш нещо, за да разбереш кое точно у него ти липсва. Сега разбрах, липсват ми от пети до седми клас. Добра професия е, умна. В един момент обаче се усеща натрупване на напрежение. Дори така за профилактика трябва да се освобождава напрежението, да не работиш известно време това. Понеже учителите се възприемат вече като инстанция и забравят, че отвъд стените на училището има и друг свят. Опасно е да се институционализираш. А това се случва с всички, които преминат границата на претръпването и почнат да възприемат работата си като рутина. Учителството е служение. Подобно е на лекарското, служение на хората. Ако един лекар изгуби усещането си, че първо помага на човеците, се институционализира. Ако един свещеник изгуби усещането си за свещено служение и почне да кара по инерция, без да влага внимание в молитвите си, той се институционализира. Стивън Кинг в една от най-добрите си книги, „Рита Хейуърт и изкуплението Шоушенк“, разказва много хубаво за тази човешка промяна, за това закостеняване. Ти не знаеш какво да правиш със себе си, когато си извън институцията. Ти си изгубен. Ти можеш да се чувстваш човек единствено чрез Системата.

А тя, Системата, не прави нищо друго освен да ти краде онова най-съкровено нещо. Времето. То си е твое и само твое. Съгласиш ли се на сделка с него, съгласиш ли се да си го продадеш на Системата за ниска или висока цена, вече си на загуба.

Имах една игра като малък. Вървях си по тротоара или пътувах за някъде и си мислех – ето този момент е толкова неповторим и красив. Запомнях отделните моменти. Трупах си ги като съкровище. После, след месец или година, се връщах към някой от моментите. Припомнях си го и си го изживявах отново. Можех да си отворя сандъчето със съкровищата, когато си поискам. Играта отдавна спрях да я играя. И не помня нито един от онези, съхранените моменти. Сега спомените се покриха с пелена. Рядко се надига пелената, за да изживея нещо отдавна отминало отново както тогава. Какъв е смисълът да гледам назад, питам се. И затова гледам напред. Но предполагам, че някой ден повече няма да има напред. Ще остане предимно назад. Напред ще означава само следващия ден.

А назад дали ще има нещо изобщо? И как ще разберем, че живяхме?

Прочетете още

xuaz-1-1-300x224-300x224.jpg.pagespeed.ic.eyDXOYoAhN

Мозъкоразбивачи

Николай ФЕНЕРСКИ Какво е конвенционален писател? Иван Вазов, Джон Стайнбек, Лев Толстой – от различни …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *