Лира Литературно-рекламна Агенция
„Добър ден, господин Сабела. Кметът би искал да ви покани тази вечер в дома си за едно предложение, имаме извънредна ситуация в Рим…“
„Знаех, че приемайки работата, списъкът с враговете ми много ще се удължи.“
В „Заразената столица“ (изд. „Ера“) Алфонсо Сабела, описва като в бордови дневник битките, победите и пораженията, с които се сблъсква, докато „без съмнения и колебание“ служи на Рим. Рим, заразен от мафията, от бизнеса с болката и социалната разруха, от подправени търгове, от обществени пари, преминали в частни ръце. Сабела описва града, който го посреща: от една страна тежката корупция и бюрокрацията, които го задушават в здравата си прегръдка в продължение на десетилетия, от друга – трудностите на тези представители на администрацията, които не са корумпирани, но нямат никаква възможност да инициират промяна. Той се изправя срещу престъпници с бели якички и техните страхливи слуги, срещу корумпирани чиновници и лениви ръководители, срещу предприемачи, проспериращи чрез подкупи. Само десет месеца в общинската администрация на италианската столица сякаш го разколебават. Но той не се отказва и заедно със сформирания от него екип полага огромни усилия да прочисти Вечния град. Усилия, които дават резултат.
С жив и страстен език Сабела разкрива тежката битка, която поема с мисълта: „Рим моли за помощта ми. Има много за губене и малко за печелене. Не мога да откажа.“
Алфонсо Сабела е добре познат италиански магистрат, който през 90-те години съвсем млад се включва в операцията „Чисти ръце“ – най-мащабната битка на държавата срещу мафията. Само за пет-шест години Сабела успява да проследи, арестува и осъди повече от сто мафиотски босове – сред които Багарела, Бруска, Кунтрера. Опита си от тази акция, той описва подробно в първата си книга „Ловец на мафиоти“.
ОТКЪС
Публичен търг – това какво беше?
Либорио Юдичело много точно ми обяснява, че една от причините десетки възложители на обществени поръчки, свързани със столицата, да обжалват опростените процедури е неспособността да се правят качествени договори. Затова те предпочитат да заобиколят генералния директор на Дирекция „Обществени поръчки и договори“ Кристиана Палацези – изключително подготвен ръководител, способна, може би прекалено, непреклонна, именно за да не бъдат подлагани на нейния превантивен контрол.
Когато служителите на Агенцията си тръгват, Либорио ми разказва няколко истории за тръжни процедури, които е успял да блокира като секретар – ако не бяха истински, можеше да се посмеем. А така просто ни се доплаква.
В техническите спецификации на една от тези процедури дори бе предвидено допълнително оценяване от седем точки за „степента на емоционално вълнение у оценяващата комисия“. Излиза, че колкото по-силна е емоцията, която проверката на проекта предизвиква в комисията, определена да оцени кой е най-добрият, толкова повече точки се печелят! Тези хора смятаха да мерят емоцията – с някакъв манометър или подобен инструмент?
Както европейското, така и нашето законодателство справедливо посочват за предпочитани не офертите с най-ниски цени, а икономически най-изгодните, т.е. тези, при които предложението се разглежда не според това кой предлага най-ниска стойност, а според това кой предлага най-добрия проект, като, разбира се, винаги се има предвид връзката качество-цена. И наистина, само с такива критерии при търговете е възможно, използвайки и ноу-хау на предприятията, да се обогатят услугите за гражданите и да се получи по-качествен и по-изгоден за обществото продукт.
Ако вникнем в същността – така би постъпил и всеки отделен човек, ако например е заделил хиляда евро за нов телевизор. Той ще предпочете да похарчи всичките, за да си купи 3D, вместо да спести стотина евро, като вземе обикнвен FULL HD. Ясно е, че на семейството е нужен телевизор и че някой с високи технологични характеристики ще върши работа, но ако можеш да гледаш филм на 3D – удоволствието е по-голямо.
Разликата е в това, че докато частното лице избира между различните оферти на пазара, за обществената поръчка институцията трябва сама да изготви оферта и най-важното, да каже на пазара – ясно, прозрачно, недопускайки дискриминация – какво иска. Според мен точно това е един от основните проблеми на италианската държавна администрация, не само на столичната – не е в състояние да създаде оценъчни критерии за офертите, които да са възможно най-обективни и прозрачни и същевременно способни да подобрят качеството на обслужване, на доставка и работа.
Когато през 2011 година бях назначен към Министерството на правосъдието като генерален директор на Дирекция „Затворническа администрация“, трябваше да се закупят униформи за служителите в затворите. Дотогавашните струваха по сто деветдесет и осем евро, плюс ДДС, бройката. Само наличието на пагони и нашивки ги отличаваше от обикновените работни облекла за механици, които пазарът предлагаше, а цветът им – „синьо на затворническата полиция“, след няколко месеца се бе превърнал в блед спомен.
Предишните технически оферти съдържаха изключително общи и неясни критерии за оценка: „качество“, „удобство“, „практичност“. На шега бях казал, че точно това са прозрачните критерии, които се изискват по закон, тъй като в тях откровено прозърта намерението на възложителя да прикани предприятията да платят тлъст подкуп и така една определена униформа да се окаже по-удобна и практична от друга. Обърнах се към жандармерията, взех като модел тяхната лятна оперативна униформа и замених общите приказки за качество и прочее със „здравина на влакното при опъване“, „съхраняване на цвета след n-броя пране“, „съответствие на приетите стандарти“ – с други думи, обективни критерии, които могат да бъдат проверени чрез обикновени тестове в лаборатория.
С прецизно формулирани изисквания резултатът бе закупуването на възможно най-добрата униформа на цена сто двайсет и осем евро, но този път – с два чифта панталони, а не един. При петдесет хиляди бройки бяха спестени няколко милиона евро. За да бъде пълен разказът ми, трябва да добавя, че преди да се обяви търгът, любезно бях върнал на изпращача ѝ една каса „Кристал“, пристигнала скоропостижно като мил знак на внимание от лобист в този сектор. Бях проверил в интернет, че всяка бутилка от това изключително старо шампанско на Луи Рьодерер точно от тази година струва триста долара, така че тази пратка можеше да бъде определена като всичко друго, но не и като мил знак на внимание.
Така че ситуацията в Общината не бе много по-различна от тази, която бях заварил в Дирекцията навремето. Всички икономически най-изгодни оферти, които виждах в обявените тръжни процедури, неизменно бяха изцяло отхвърляни от комисиите, дори ако биваха представени чрез обективни критерии. В много от търговете за социална дейност например се споменаваше за „опит“, но изцяло липсваха критериите, по които да се определи за какъв точно опит става дума, какво се изисква от персонала, за да бъде коректно оценен. С други думи, по-добре ли е за държавната администрация при търг за социални асистенти на лица в неравностойно положение да разчита на хора, които от десет години работят нещо друго за кандидатстващото дружество или кооператив, или на персонал, който има само дву-тригодишен опит, но конкретно в споменатото обслужване и дори при същия потребител? Или пък: за предпочитане ли е половината от персонала да има повече от десет години опит, или целият персонал да е с по-малко от петгодишен такъв? Ако подобни критерии не са уточнени още преди представянето на офертите, оценката им при търга се превръща в арбитраж. Затова в Административния съд редовно постъпват жалби, прекъсват се процедури и се плащат неустойки на фирми, въпреки че Общината разполага с отлично подготвени юристи.
