Лира Литературно-рекламна Агенция
Едно от новите заглавия на родния пазар на книги е „Българи, за които говори светът” на Венелин Митев. В нея авторът портретира 21 гениални българи, принудени да живеят и да се развиват далеч от родината. Това е поредната му такава книга след „Големите любови на български поети и писатели”, „Големите любови на български артисти, музиканти и художници”, „Големите любови на български царе, министри и авантюристи” и „Прогонените гении на България”.
Във времена на несигурност, след труден преход, когато постоянно посочваме чужденците за пример, имаме нужда от съвременни герои. Такива, които да ни напомнят какви можем да бъдем и сега. Затова днес Кристина Цонева говори за тях с Венелин Митев.
Защо избрахте да пишете биографии?
– В днешното бездуховно време на толкова много фалшиви герои смятам, че трябва все по-често да се обръщаме към биографиите на големите личности в историята. Пък и документалната проза може да притежава художествения заряд на белетристиката, стига да бъде достатъчно истинска.
На коя от личностите, които сте описали в петте си книги досега, се възхищавате най-много?
– Те не са една и две, но ако все пак трябва да избера една личност, това е Атанас Буров. Гениалният банкер, дипломатът, политикът, индустриалецът, човекът на живота, публицистът, изключителният патриот, концлагеристът, затворникът, мъдрецът и пророкът.
Ще ви кажа един много интересен факт, който не е известен у нас. През войната, когато България е съюзник на Германия, Буров укрива във вилата си във Варна преследвания от Гестапо съратник на генерал Дьо Гол и бъдещ премиер Жак Шабан-Делмас. Това го знам лично от Делмас от една среща с него в Париж. Пак във вилата във Варна на няколко пъти се укрива и бъдещият външен министър на Франция Аристид Бриан, който е състудент на Буров в Сорбоната, където и двамата изучават политически и финансови науки. И още един факт: Без да се притеснява от агентите на Гестапо, Буров всяка сутрин посещава Руската легия в центъра на София. Което не пречи по-късно на т.нар. Народен съд да го натика в Пазарджишкия затвор и там да го уморят и заровят на място, изровено от булдозер и трамбовано…
Има ли в „Българи, за които говори светът“ история, която ви се е сторила толкова невероятна, че отначало не сте ù повярвали и за която е трябвало да се ровите дълго?
– От всичките ми герои в тази книга най-колоритният, най-нестандартният, най-чудатият е варненецът Георги Георгиев, който живее на малкия остров Габриола във водите на Тихия океан, недалече от Ванкувър, и там създава велоболиди, с които смайва света, тъй като те са свръхлеки и невероятно аеродинамични. Куриозното е, че той е завършил Художествената академия в Белград и, както сам признава, няма никакви познания за геометрията на формите, не се интересува от формули и цифри, не е запознат с коефициентите на триене или съпротивление на въздуха, не използва компютър, но и най-големите специалисти в света са единодушни, че неговите возила са с най-съвършената аеродинамична форма, създадена от човечеството. И са най-бързите на планетата.
От много години насам всяка есен Георги заминава за едно от най-екзотичните места на планетата – необятната пустиня Невада, където се събират най-бързите хора на света, които въртят педалите на странни футуристични возила, развиващи невероятни скорости.
Беше ми необходимо много време, за да вляза в контакт с него, тъй като, както казах, той не признава интернет, електронни пощи и телефони, но накрая ми помогна моят колега Иво Иванов, който от 25 години живее в Канзас и неведнъж е присъствал на негови рекорди в Невада.
А има ли история, на която бихте посветили отделна книга?
– Невероятно интересна е историята на изобретателя Асен Йорданов, който, ако беше се родил в САЩ, със сигурност и за него щеше да има филм като „Авиаторът” с Леонардо ди Каприо. А аз си мечтая един ден да седна и да напиша книга за него. Още повече, че навремето като кореспондент на БТА в Париж имах възможността да общувам с неговата сестра Милка Йорданова, която живееше там със сина си.
На 18 години Асен Йорданов конструира първия български самолет, а след подписването на Ньойския договор, който забранява на страната ни да има собствена авиация, заминава за Америка и там едва оцелява като общ работник, но същевременно изучава аероинженерство, завършва въздухоплавателна школа и става летец-изпитател и авиокаскадьор в Холивуд. Накрая е назначен за главен конструктор на заводите „Къртис” и там създава самолетите „Боинг” и „Дъглас”. После открива и авиационно училище, което много скоро се превръща в най-авторитетната школа за подготовка на летци за гражданската авиация на Щатите. И още: става блестящ пропагандатор на авиационното дело в списания и вестници и написва девет книги с огромна научна и практическа стойност за пилотиране, преведени в десетки страни. Нийл Армстронг, първият човек, стъпил на Луната, признава: „От него, както аз, така и всички американски пилоти сме се учили на авиация”.
В биографията му има и романтични любовни истории. Красив, винаги елегантен и много забавен, той се жени за внучката на бившия американски президент Юлисис Грант – Алис, но тя загива, бременна, в автомобилна катастрофа. После сключва брак с някоя си Даяна, по професия красавица, която пък не желае деца, за да не развали фигурата си и го изоставя, като преди това го обира до шушка. Накрая се жени за собственичка на магазин за мъжки ризи, която, слава Богу, се оказва добра негова спътница до края на живота му.
Вие пишете, че за мисиите на топразузнавача Александър Александров няма много източници, как тогава стигнахте до подробностите за тях?
– За хора като него няма документални разкази, няма книги, няма очерци, няма филми, няма снимки. Той е един от онези легендарни разузнавачи, които си остават докрай неизвестни, защото заслугите му са отчитани единствено на свръхсекретни съвещания, на които не се водят нито стенограми, нито протоколи.
Подробности за живота и дейността му събирах от хора, които са общували с него, след като след 10 ноември 1989 г. той се завръща в България заедно с жена си, аржентинка, и двамата си синове. Тогава започва да издава седмичника „Преди и сега”, който се задържа кратко време на пазара, но бе запомнен с много силни публикации.
Отчаян от бездушието на новоизлюпените политикани, без пенсия и без работа, Александров си отива от този свят във Военна болница ненавършил 67 години. Големият му син Жорж завърши журналистика в Софийския университет и напусна България заедно със съпругата си. По-малкият му син Ричард, дипломиран стенописец, също се изнесе в чужбина. Накрая и вдовицата му Марта Сузана замина при свои роднини в Португалия и наскоро научих, че е починала.
Има ли факти, които не бихте споделили с никого?
– Всичките мои герои – 28 в „Прогонените гении на България” и 21 в „Българи, за които говори светът” – цял живот са били дамгосани с клеймото „невъзвращенец” и в архивите на Държавна сигурност, която ги е следяла където и да са били по света, има пикантни подробности от личния им живот, за които не искам да говоря.
Ганчо Ценов е една от противоречивите личности в българската историография. Какво е отношението ви към неговите теории?
– Не твърдя, че Ценов е прав за всичко, което пише. В своите научни дирения той допуска и грешки, но съгласете се, че едва ли има безпогрешен специалист, особено в доста сложната, объркана и противоречива история на Късната античност и Ранното средновековие. Най-голямата му грешка е, че трогателен в родолюбивите си чувства, той нерядко най-напред формулира тезата, а аргументите в нейна подкрепа идват по-късно. Но ценното при него е, че е извадил наяве един куп латински, византийски и старославянски източници в секретния архив на Ватикана и в други големи западни библиотеки, които поставя за обсъждане и които би трябвало да намерят обяснение. И най-важното: той пръв дръзко изкрещява, че трябва да променим коренно представите си за началото на българската държава и за произхода на българите. Затова не бива да се учудвате, че академичните среди яростно отхвърлят неговата концепция за българския етногенезис, която е в пълен разрез с господстващата теория за „българите – късни пришълци на Балканите”.
Има ли близки или потомци на някои хора, които да оспорват написаното от вас?
– Докато проучвах биографиите на моите герои, лично се свързах с техни близки и потомци, които успях да издиря по широкия свят, и им изпратих написаното, за да могат да нанесат съответните поправки и допълнения, ако сметнат за необходимо. Това е моят начин на работа.
