Лира Литературно-рекламна Агенция
Хуморът е сред трудните жанрове в литературата, знаем големи имена, които са се пробвали на това поле и ги обичаме, особено щом се заиграят с кулинарната и хумористична тема едновременно. Помним Душко Добродушков от разказа „Печената тиква“ на Елин Пелин. Сега четем и съвсем прясно, родно „производство“ – романът „Врачански тиквеник“. Както подсказва заглавието, той идва от най-колоритните краища на България. Ако не вярвате, че там ще срещнете жена, която е в състояние да изяде наведнъж 15 мекици, ако се заливате от смях, изчервявате от срам или вдигате рамене в недоумение пред сочните приказки на врачани, отворете тази книга. Тя е толкова чистосърдечна и толерантна, колкото героят ù – коренякът Марин Чорбаджийски не е… да речем, спрямо отглеждането на плъхове в Лондон. За другото ни разказва Мариета Цолова, замесила веселия текст на диалект. Просто защото го носи в сърцето си.
Какво имате предвид под „тиквеник“, госпожо Цолова?
Неслучайно, още в началото на книгата пояснявам: „Знаате ли кво а тиквеник? Не, да, зависи – отговори различни. Даже и да дадете един отговор, той не е секуги верен. Щото при назе – врачаньете, тиквеник е и баница с тикви, ама повече го употребяваме за човек, дека а прост“.
Вие пишете, че сте от “Търнавския кралски род“. Защо такава самоирония?
Търнава – Врачанско, понеже има и Търнава – Ямболско е хубаво, китно село, лошото е, както казвам, че „китно“ и „пустиняк“, вече са едно и също.
Какво е „пустиняк“?
Това е буренясал двор, но се използва и за човек. С думата „пустиняк“ определяш и най-близкия си приятел, но с нея назоваваш и най-големия си враг.
Резки ли са хората в Северозападна България?
По принцип да, но врачанският говор е изключително мелодичен, той не е вулгарен, въпреки че напоследък се акцентира върху нецензурното в него. Наистина, като слушаш местните ти става смешно. Например, моя приятелка каза за човек, който, макар и на отговорна позиция беше доста прост: “Мани го тоа, ако му размениш обущата, нема моо тръгне на работа“.
Знаем, че Северозапада е най-бедният регион в Европейския съюз и си мислим, че хората там носят чувство за малоценност, така ли е?
Не е така. Те са хора отрудени, смачкани от живота, но в същото време могат да се надсмеят на себе си и са горди, че са съхранили това умение.
Що за човек е главният герой Марин Чорбаджийски?
Той е роден през 1969г., последният набор на мъжете, служили в казарма две години. Наш съвременник в разцвета на силите си, сборен образ, той прилича на хора, които познавам и са близо до мен. Мнозина се разпознават в него, както и в други герои на „Врачански тиквеник“. Марин Чорбаджийски става богат, но по-скъпи от парите са един верен приятел, който му е останал, едно дете, което е отгледал сам. Всъщност, ценното в този човек е онова, което прави за своя край.
В света извън него, как го приемат?
По същия начин, по който героят се представя. Марин Чорбаджийски е естествен, не играе, не се преструва. А това, че се е замогнал, не го прави в никакъв случай по-различен от всички на село. Понякога говори на книжовен български език, за да могат другите да го разбират. Защото в България диалектът означава, че ти не си интелигентен, нямаш култура, веднага ти лепват етикета „селянин“. За мен е прекрасно да си селянин, страшно е да си селяндур.
Да прилича Марин Чорбаджийски на някой български политик?
Категорично, не. Моят герой е солта на земята, наистина, забогатява с наследство от баба си и успява да го умножи, обаче не се превръща в Христофор, човекът остава верен на себе си, нарича се господин Чорбаджийски само в случай, че се наложи да води преговори, даже тях се стреми да избягва. Докрай ще си бъде Марчо, от село.
Интервюто взе: Людмила Еленкова
Снимка на баница с тикви: Severozapad.org
