Начало / Интервюта / „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ е отворена книга

„По дирите на изчезналите софийски кръчми“ е отворена книга

Павлина Делчева – Вежинова е дългогодишен сценарист, редактор и продуцент на популярни в близкото минало предавания на БНТ, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските филмови дейци. По неин сценарий е  документалния филм „Отвъд бариерата”, посветен на баща ù – Павел Вежинов. Тъй като съм от поколението, което помни великолепния му роман „Следите остават“ и продавах книги неотдавна в книжарницата на „Гранд Хотел – България“, не приемам, че миналото е затворена страница. Затова отново разгръщам „По дирите на изчезналите софийски кръчми“.

хотел България нощемЗащо „изчезнали“, госпожо Вежинова, с какво са интересни кръчмите, които вече ги няма?

Любопитно ми стана, че направихте паралел между „Следите остават“ и „По дирите на…“. Не ми е минало през ума. Да, нещата изчезват – следи остават, разбира се. Останали са следи и от тези кръчми, но аз ги наричам „изчезнали“, защото тях даже физически ги няма. Да не говорим, че изчезнаха хората, които ги правеха интересно място, място където се събираха волни души и бохеми.

Откъде тръгва вашето пътуване из софийските кръчми и какъв период обхваща?

Не исторически, а според хронологията на моя живот – от края на 50-те до средата на 80-те години. Първите две места, които си спомням, са „Клубът на журналистите“ и „Руският клуб“ на ул. „Добруджа“. А маршрутът ми в книгата тръгва от „Раковски“, която в моето детство и младост беше централна софийска улица. Наричаха я улица на театрите, но тя беше и улица на заведенията, на кръчмите. Аз живеех там – на ъгъла на „Раковски“ и „Гурко“, затова много от местата ми бяха близки. Минавах всеки ден покрай театри, книжарници, галерии, ресторанти и сладкарници.

Като пътеводител ли да четем тази книга?

В никакъв случай! Тя не е нито изследване, нито пътеводител или справочник, това са просто спомени, не само лични, но и на мои приятели, с които започнахме да се връщаме назад. С усмивка, не с носталгия, въпреки че напоследък носталгията стана модна.

ул. Раковски през 50-те годиниНе виждам и обвинителен тон в текста…

Обвиненията не градят, те само рушат, а аз искам „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ да върне добрите спомени на човек. Тя е отворена книга. Когато започнах да качвам в блога си такива спомени и разговори с приятели, мнозина ми писаха и се сещаха невероятни неща. Повечето от тези хора присъстват вътре с имената си.

А какви чувства преобладават спрямо онова време?

Разбирате ли, не обичам някой да прави сравнения от рода на „тогава бозата беше пет стотинки“, без да отчита разликата със стандарта на живот сега. Затова читателите няма да срещнат и цени на изчезналите софийски кръчми. А по-скоро спомени за хора. Мили, смешни, може и не чак дотам приятни.

Ще разберат ли такава книга онези, които нямат преки впечатления от осемдесетте години, например?

Да, аз я написах не само заради приятели от моето поколение. Тя е насочена и към по-младите, именно с мисълта – ето, как е било, не повтаряйте нашите грешки. Не рушете, а създавайте. Казвам го без грам нравоучение, защото от дете мразя да ми размахват пръст.

По улица Раковски в края на 70-теРасли сте в една писателска и бохемска среда покрай вашия баща. Ако вървим „По дирите на изчезналите софийски кръчми“, виждаме ли „българския Монмартър“ или звучи претенциозно?

Да, за мен е претенциозно. Освен това, съм расла доста и сред художници, като общуване те ми дадоха повече от писателите. Защото художниците от едно време бяха отворени и всестранни личности, както се казваше тогава. Монмартър не, но имаше свобода на духа, която те караше да мислиш за Монмартър, за подобни места и творци, които нямаме заради нашия мащаб…

Имате ли любима кръчма, за която особено съжалявате, че е изчезнала и бихте искали, ако може да възкръсне от миналото?

Не искам да възкресявам нищо. Имам много любими места, на които съм била, например „Унгарският ресторант“, там сега е друг тип заведение. Липсва ми „Славянка“, за „Бамбука“ бях прекалено малка. Да, те ми липсват, но сега има други места, нови хора и те трябва да създадат своето минало. Моите и на приятели спомени са били тогава. Нека не замръзваме на едно място, животът продължава.

Разкажете ни любопитна случка с някоя от тези емблематични личности, които са били „солта“ на изчезналите софийски кръчми?     

Трудно ми е, защото са доста. Добре, ще споделя нещо, което ми е разказвано – щрих от едновремешните кръчми. За сладкарница „Роза“, която беше много популярна с пастите си. В края на 60-те години, Хари Яничкин, бъдещ блестящ преводач, превежда на глас пред приятели, глава след глава „По пътя“ на Керуак. Във време, когато въобще не е имало мисъл, че тази книга ще излезе на български. Тя се появи през 80-те години, вече в друг превод. Това е кръчмата – не просто да ядеш и да пиеш, а да седиш и да слушаш. Разказвали са ми как писателят Васил Попов, който е и преводач от испански, рецитира Лорка. Някой казал – „Абе, не знам езика, но друго си е, да го чуеш в оригинал“. Имало е атмосфера, разбира се, и пиене, пази Боже, ако си мислим, че там само са се рецитирали стихове. Но в кръчмите писатели намираха героите си, художници типажите си, кинаджии местата за снимки.

А имало ли е кръчми, които са наблюдавани от тогавашната власт?

Разбира се, че е имало. В по-тежките години, още съм била дете тогава, от разкази знам, че такова място е бил „Бамбука“. Едно от най-волнодумните кафенета, но също пълно и с доносници. Да, интелектуалците в много заведения са били подслушвани, все пак зависи – дали човек иска да прави кариера или преодолява страха и се опитва да живее свободно. Това е правото на избор, който не всички имахме, но ти сам решаваш накъде да тръгнеш – към върха   (не говоря в смисъла на творчество, буквално на кариера) или да пишеш като един Христо Фотев, да пиеш в някоя кръчма, независимо бургаска или софийска и да не те интересува.

Четвъртия ъгъл 60-теКак една кръчма се превръща в културно средище?  

По наше време кръчмите бяха съсредоточени в центъра на София. Колкото повече човек отива към периферията,толкова по-малко ставаха те. Започваха да се строят нови комплекси, за да не са натрупани три семейства в двустаен апартамент, но те се строяха без мисълта за общуване. Не знам до каква степен е било съзнателна цел. Ще си позволя да вмъкна една история, която не съм разказвала досега за баща ми. В последните години от живота си Павел Вежинов беше народен представител. В неговият „ареал“ влизаше тогавашният комплекс „Червена звезда“. Простете, но сега не знам как се казва…

Дианабад.

Та строят нов комплекс и го викат като народен представител, той да си сложи подписа. Баща ми отива и казва: “Не, аз няма да подпиша“. Те зяпват: “Как така няма да подпишете?“ „Ами, тук няма нито една кръчма, нито едно заведение. Тези хора как ще общуват, как ще се съберат, те идват от всички краища на България.“ Той отказва да подпише, разбира се, нищо не се случва, комплексът е построен и никога не го търсят повече. Но и хората там дълги години няма къде да седнат на една бира. Неслучайно, първите неща, които се отвориха след 1989 г. бяха така наречените „капанчета“. Въобще, кръчмите са изключително важно място за комуникация. Били са такива още от началото на свободна България, в селските кръчми например на почит са онези, които пътуват, защото те знаят много. В новото време, за което аз пиша и което вие ме питате всъщност – където има волнодумство, властта се мъчи до го потуши. Това не бяха годините на лагерите, а едни по-спокойни години, когато тя кокетираше с интелигенцията. Имаше хора, които говореха много и си плащаха цената за своето говорене.

Сещате ли се за някое модно за времето си питие?

Честно казано, не помня. Всичко беше според сезона. През лятото пиехме мента, в „Млечния бар“ пиехме коктейли, в „Чешкият клуб“ – бира, естествено. Но не съм обръщала внимание на това. Приятелите, разговорите, те бяха ценното. И да слушам по-умните от мен. Това определяше не само моят път, а на всички ни.

Интервюто взе Людмила Еленкова

Един коментар

  1. „Едно от най-волнодумните кафенета, но също пълно и с доносници.“

    Хаха :)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *