Лира Литературно-рекламна Агенция
Първият е роден на 20 декември 1943-а и днес прави 80. А вторият си отива точно по средата на тези Константинови 80 – през 1983-а.
И двамата оставят дълбока диря в нашата литература – единият с поезията си, другият с прозата си.
Роден на Игнажден и отишъл си на Игнажден… Може би затова има и толкова огън в техните творби.
Нека пожелаем на Георги здраве и още много чудесни стихове, а паметта на Павел – сърдечно да почетем. И отново да го почетем.
Стихове от Георги Константинов:
ЗАГАДКА
Има нещо, което
ще гадая до гроба –
как човекът превръща
любовта си във злоба?
Как настава в сърцето
тази тъжна промяна –
вместо песен на славей,
тъмен крясък на врана?
Как щастливата глътка
до отровата стига?
Как прегръдката нежна
става тежка верига?
Има нещо в простора,
непонятно за мене…
Обяснете ми, хора,
от любов озлобени –
как сърцето обича
само няколко мига?…
Злоба има за всички.
Любовта не достига.
НО НЕ СЪВСЕМ…
В задъхания ритъм на живота
не искам да си мисля за смъртта.
В живота всеки има своя квота,
но без да знае –
колко трае тя.
И вместо в тъмни мисли да немея,
вселенския сюжет неразгадал,
си казвам: Трябва просто да живея.
Огрян от слънце,
или газещ в кал.
Да ме събужда сутрин тропотът на дните.
Да бие учестено моят пулс,
когато слушам вечер новините,
или щом чакам
закъсняващ автобус…
Да не ме плашат вирусите земни,
несгодите, обидните слова.
И болките, събудени във мене,
аз да лекувам
с глътки синева.
Във поглед на жена да се усмихвам.
И стих да шепна в прозаичен ден…
Да крача бодро и да плача скришом.
Да бъда земен.
Но и не съвсем.
Животът ми на нишки се разприда,
разплита се към край определен.
Аз може още утре да си ида…
Но не съвсем, ви казвам…
Не съвсем.
ЕСЕННА УСМИВКА
Да, знам, че небето е ниско и сиво.
Че свойта усмивка спестяваш практично.
Но все пак – опитай
да се усмихнеш щастливо.
Така, на инат. И въпреки всичко!
Кажи си, че имаш късмета съдбовен
да бъдеш изобщо роден на света…
В света на Роден.
В света на Бетовен.
Че с пролетно чувство вървиш в есента.
Пламтял си в прегръдки.
Видял си преструвки.
И пътища нови ти предстоят…
За миг помисли си,
че с прашни обувки
усмихнато крачиш по Млечния път…
Мисли от Павел Вежинов:
Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.
Най-безнадеждното нещо е да убеждаваш хората в нещо. Всеки трябва да стига до своята истина сам, за да повярва в нея.
Винаги съм се отвращавал от фалшивото бодрячество, от късогледия оптимизъм, от духовната слепота за истинския образ на живота… Сериозният писател трябва да държи в ръката си не китка босилек, а скалпел.
Ако иска да скочи човек в някаква бездна, трябва да го направи веднага. Или никога.
Движението е повече и от целите, които умират, щом ги постигнем.
Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота.
Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса… И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта…
Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, Антони, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.
С огромно усилие на волята сведох погледа си към побелялата кръгла главичка на диригента. Едва дишах. Музиката минаваше през мен така, както вятърът минава през клоните на дървото. И едва сега ми стана ясно това, което поетите отдавна знаят – не шуми вятърът, шумят листата. Каквито и да са звуците, музиката оживява в самите нас. Можем да направим вятър, но не можем да направим чувство. Никога и при никакви обстоятелства. То би означавало да създадем живота.
Задълженията на човека са по-важни от правата му. Щом живее между хора, той има преди всичко задължения.
