Лира Литературно-рекламна Агенция
Още преди три десетилетия – в апогея на “Златната епоха Чаушеску” – Ана Бландиана (род.1942) заяви, че не може повече да търпи насилието, унижението, лъжата, че “единственият ù дълг – висш екзистенциален – е да говори само истината“. И остана вярна на този дълг, дори когато това бе изключително трудно. Престанаха да я печатат, уволниха я, беше принудена да напусне работата и дома си в Букурещ и да живее в село Комана, край Гюргево, Южна Румъния. Но заедно с поета Мирча Динеску (род.1950) и учителката от Клуж Дойна Корня, тя бе един от светилниците в дългата и сякаш безкрайна нощ, спуснала се над многострадалната ни северна съседка.
“Идва момент, казва Бландиана, когато или трябва да се откажеш от всичко, или да станеш защитник, прокурор, съдия, да минеш през тези трудни състояния като през празни пространства, да намериш ъгъла, своя ъгъл, откъдето Истината, която си изкрещял, получи своето най-гръмко и най-дълго ехо. И това е моментът на встъпването ти в Борбата….”
В „Населена от думите“ (изд. „Гея Либрис”) е направен опит за едно по-пълно представяне на тази знаменита авторка. В рамките на тези 500 страници са включени част от най-силните ù текстове – поезия, есеистика, фантастична проза, фрагменти и диалози. Изданието се посвещава на 75-годишнината на Ана Бландиана и 70-годишнината на преводача ù Огнян Стамболиев.
СТАДА
Присънват ми се стада,
които никога не съм виждала.
Присънват ми се,
че слизат от планината
и минават край мен,
без да ме забележат.
И аз се събуждам
за живота,
за който моите прадеди
са благословили
раждането ми.
А овцете вървят ли, вървят,
и не ме познават.
И какво ли да сторя,
що да им кажа?
Оставам сама в планината.
Изчезва звънът на хлопатарите.
Не разбирам защо не мога
да понеса най-естественото поражение –
да се спусна
с овцете в равнината.
