Лира Литературно-рекламна Агенция
На 28 май се навършват 105 години от смъртта на големия български поет Пенчо Славейков.
Той е роден на 27 април 1866 г. в град Трявна, в семейството на Ирина и Петко Славейкови, които имат още 6 деца – Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. Учи в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Свидетел на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за това остава завинаги в съзнанието му. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
През януари 1884 г. Пенчо заспива върху заледената река Марица и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно.
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов.
Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата Мара Белчева. С нея той свързва живота си през 1903 година.
Поддиректор и директор е на Народната библиотека, директор е и на Народния театър.
През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. Накрая пристига в малкото курортно градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където умира на 10 юни. В България, която след по-малко от четири години ще възприеме Грегорианския календар, е все още 28 май. Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България.
Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, авторът на стихосбирките „Епически песни“, „Сън за щастие, „На Острова на блажените“ да бъде удостоен с Нобелова награда не е разгледано от Нобеловия комитет.
***
Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.
Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост —
докле е младост, ах, докле е младост!
Миналите
Те почиват в хладний гроб зарити.
О, те бяха от нас по-честити —
в дни на смърт еднички живи бяха,
и държаха
факела пламтящи на свеста.
Техний спомен слави младежта.
Ще ли падне съща чест на нази?
Нашта памет ще ли се запази
в бъдащето?… Ние уж живеем —
пием, пеем!
Мъртво сърце в живи гърди бий!
За какво ли сме в живота ний?
Ние носим в себе си мъртвило;
наший дух не факел е — кандило,
не пламти, а немощно мъждее,
път ни грее —
през живота пътя на смъртта…
С нас за нас умре ще паметта!
***
Ти който бдиш от небесата
над человешки съдбини,
над мен десницата си свята
зарад закрила протегни!
Спази ме, докато направя,
що с вяра в тебе съм почнал
и посегни от мен тогава
да земеш туй що си ми дал.
***
Насреща ми седеше мълком ти,
бог знае де занесена в мечти —
от тебе поглед без да дигна,
аз тез мечти се мъчех да постигна.
Но неми бяха ясните очи —
и само в тази яснота личи,
че буря е зад тях нощес вилняла
и яснота чрез сълзи им е дала.
Цар Самуил
„Мир, мир!“ — едногласно военний съвет,
от грозната вест унесвесен,
таз вечер реши… Во походний си плащ
загърнат, над стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
в невесели мисли унесен.
Пред тъмний му поглед безкрайно поле
завяно со сняг се разстила —
и труп върху трупи… Свирепа е рат
там кръвна коситба косила…
Оръжие сложили, живите в плян
отиват на робско чернило…
Но ето че вестник и морен, и блед
промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък поклон
продума към царя смутений:
„Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
дванайсетте полка пленени!“
И сепна се в мисли унесений цар,
претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: „Но завръщат се те
сакати и слепи нероди —
на сто-душ е само оставен от тях
един едноок да ги води.“
И думи на думите грозни в ответ
се царю в сърце отзоваха:
„Излез! Посрещни ги! — Или смелостта
се смръзна в душата ти плаха?“…
Той стана, възлезе на ближния хълм;
след него войводи вървяха.
В полето, загърнато в сняг, там далеч,
чак поглед дето достига,
от глухия стан до смъглени гори,
извива се черна верига —
люлей се, примъква се бавно насам,
и стон до небето се дига.
Могъщия цар, пребледнял като смин,
към тъмната граница южна
се взря и с закана издигна ръка
и нещо нечуто прошушна —
но в миг залюлян, полетя настрана
и наземе възнак се люшна…
Притекоха се воеводи завчас —
но царят веч мъртъв лежеше:
по хладни му устни червена тъсма
кръв топла се излек струеше…
А грозно войнишкият стон надалеч
кат песен надгробна ехтеше.
Биволи
Два брези бивола — отпред ги шопче тегли
за тежкия синджир в обтегната ръка,
и врат прищъпнали о жилавите жегли,
едвам пристъпват те, изпънали крака.
Едвам пристъпват те, че тежък е товара
на чак над ритлите натъпкани кола,
и по неравний път едвам колата стара
се влачи и далеч скрибучат колела.
Товара тежък е. Изпънали дебели
слинави вратове, задъхани пъхтят —
и тъпо погледи от бели очи взрели,
подир водача те безсмислено вървят.
