Начало / Автори / Пенчо Славейков: Докле е младост, златно слънце грей, сърцето златни блянове лелей…

Пенчо Славейков: Докле е младост, златно слънце грей, сърцето златни блянове лелей…

1695504_700_

На 28 май се навършват 105 години от смъртта на големия български поет Пенчо Славейков.

Той е роден на 27 април 1866 г. в град Трявна, в семейството на Ирина и Петко Славейкови, които имат още 6 деца – Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. Учи в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Свидетел на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за това остава завинаги в съзнанието му. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.

През януари 1884 г. Пенчо заспива върху заледената река Марица и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно.

11-11-07-61246_1Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов.

Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата Мара Белчева. С нея той свързва живота си през 1903 година.

Поддиректор и директор е на Народната библиотека, директор е и на Народния театър.

mara-belcheva3(1)През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. Накрая пристига в малкото курортно градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където умира на 10 юни. В България, която след по-малко от четири години ще възприеме Грегорианския календар, е все още 28 май. Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България.

Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, авторът на стихосбирките „Епически песни“, „Сън за щастие, „На Острова на блажените“ да бъде удостоен с Нобелова награда не е разгледано от Нобеловия комитет.

 

***

Докле е младост, златно слънце грей,

сърцето златни блянове лелей.

Докле е младост, леко път се ходи

и леки са световните несгоди.

 

Докле е младост, всичко е шега;

не хвърля сянка на сърце тъга;

дори тъгата извор е на радост —

докле е младост, ах, докле е младост!

 

Миналите

 

Те почиват в хладний гроб зарити.

О, те бяха от нас по-честити —

в дни на смърт еднички живи бяха,

        и държаха

факела пламтящи на свеста.

Техний спомен слави младежта.

 

Ще ли падне съща чест на нази?

Нашта памет ще ли се запази

в бъдащето?… Ние уж живеем —

        пием, пеем!

Мъртво сърце в живи гърди бий!

За какво ли сме в живота ний?

 

Ние носим в себе си мъртвило;

наший дух не факел е — кандило,

не пламти, а немощно мъждее,

        път ни грее —

през живота пътя на смъртта…

С нас за нас умре ще паметта!

 

***

Ти който бдиш от небесата

над человешки съдбини,

над мен десницата си свята

зарад закрила протегни!

 

Спази ме, докато направя,

що с вяра в тебе съм почнал

и посегни от мен тогава

да земеш туй що си ми дал.

 

***

Насреща ми седеше мълком ти,

бог знае де занесена в мечти —

от тебе поглед без да дигна,

аз тез мечти се мъчех да постигна.

 

Но неми бяха ясните очи —

и само в тази яснота личи,

че буря е зад тях нощес вилняла

и яснота чрез сълзи им е дала.

 

Цар Самуил

 

„Мир, мир!“ — едногласно военний съвет,

        от грозната вест унесвесен,

таз вечер реши… Во походний си плащ

        загърнат, над стола надвесен,

оборил бе горда глава Самуил,

        в невесели мисли унесен.

 

Пред тъмний му поглед безкрайно поле

        завяно со сняг се разстила —

и труп върху трупи… Свирепа е рат

        там кръвна коситба косила…

Оръжие сложили, живите в плян

        отиват на робско чернило…

 

Но ето че вестник и морен, и блед

        промъкна се в шатра червений;

пристъпи, застана и с нисък поклон

        продума към царя смутений:

„Завръщат се, царю, в Беласицкий бой

        дванайсетте полка пленени!“

 

И сепна се в мисли унесений цар,

        претръпнаха вси воеводи.

А той продължи: „Но завръщат се те

        сакати и слепи нероди —

на сто-душ е само оставен от тях

        един едноок да ги води.“

 

И думи на думите грозни в ответ

        се царю в сърце отзоваха:

„Излез! Посрещни ги! — Или смелостта

        се смръзна в душата ти плаха?“…

Той стана, възлезе на ближния хълм;

        след него войводи вървяха.

 

В полето, загърнато в сняг, там далеч,

        чак поглед дето достига,

от глухия стан до смъглени гори,

        извива се черна верига —

люлей се, примъква се бавно насам,

        и стон до небето се дига.

 

Могъщия цар, пребледнял като смин,

        към тъмната граница южна

се взря и с закана издигна ръка

        и нещо нечуто прошушна —

но в миг залюлян, полетя настрана

        и наземе възнак се люшна…

 

Притекоха се воеводи завчас —

        но царят веч мъртъв лежеше:

по хладни му устни червена тъсма

        кръв топла се излек струеше…

А грозно войнишкият стон надалеч

кат песен надгробна ехтеше.

 

Биволи

 

Два брези бивола — отпред ги шопче тегли

за тежкия синджир в обтегната ръка,

и врат прищъпнали о жилавите жегли,

едвам пристъпват те, изпънали крака.

 

Едвам пристъпват те, че тежък е товара

на чак над ритлите натъпкани кола,

и по неравний път едвам колата стара

се влачи и далеч скрибучат колела.

 

Товара тежък е. Изпънали дебели

слинави вратове, задъхани пъхтят —

и тъпо погледи от бели очи взрели,

подир водача те безсмислено вървят.

 

Прочетете още

home_QMs5kC_PEI47z_j

Откриха паметник на Пенчо Славейков в Милано

Намира се точно в центъра на града Скулптурната композиция е дело на българина Адриан Новаков. …