Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Всяка година през май изпадам в най-различни недоумения и настроения, противоречиви, възторжени, свирепи, тъжни… Ухилените деца по улиците, завършващи средното си образование, извикват у мен неизменната асоциация с агънца, които овчарят изкарва от кошарата, пуска ги „на свобода“, те припкат по полянките, ситнят с токченца, крещят нещо, издават звуци на агнешка вяра в бъдещето, излизането им „навън“ ги е превъзбудило, представете си колко ги е травмирала образователната ни система, че чак танцуват и се кършат в транс, белички и ваклички, шаренки шиленца, имат си и рогца миличките, но не подозират, няма откъде да знаят, че там някъде около тях вълците и чакалите вече си точат зъбите за вратлетата им, по-умничките ще бъдат глътнати от Германия, понеже Германия е мъдра и знае как да краде акъли, другите ги чака обслужващата сфера по света и у нас и ако са прочели само по една книжка, хоризонтът, който ще успеят да видят пред себе си, ще е твърде къс и близък. Гледам ги колко са обречени и ми става жал за тях.
Чичка, обръщам се към себе си, що завиждаш на малките за младостта им? Не, не е това. Харесвам си възрастта и не искам да съм по-млад. Епохите се смениха. Крис Корнел не можа да понесе този факт. А нетът беше налазен веднага от конспираторите – че е следващият, който бил убит ритуално и че в шоубизнеса така правят – всички, които си отидоха преждевременно през последните няколко години, Принс, Бауи, Уитни, били убити от потайни сили. Какво да си мисля, не знам. Знам, че Саундгардън бяха една от яките банди на 90-те, когато още у нас имаше казарма, която очакваше завършващите средно образование със страшна сила, а по света още се намираха такива пичове, които се опитваха да заявяват истината високо на глас. Ние тогава през 93-а не бяхме ли обречени като днешните абитуриенти? Не бяхме ли и ние агънца на заколение? Със сигурност сме изглеждали нелепо и странно, забелязвам го по снимките, но си имахме Кърт Кобейн, а днешните си имат Азис. Те различни ли са тия двамата? Екзистенциално и философски, искам да кажа? И затова ми е жал – те си нямат дори такива музиканти, които да им казват кое е истина и кое лъжа. Техните музиканти умеят само да друсат телеса и да си сменят с резервни части задниците и джуките.
Ние тогава четяхме. Робърт Пърсиг беше задължителен, ако искаш да си нормален човек и да проведеш смислен разговор с някое момиче. А онова негово отношение към всичко ни възпита в търпение и внимание, преди още да бяхме чули за християнските автори. Глупостта, твърдят учените, била константна величина. Смятам, че грешат – за последните години процентът на безкнижието се е увеличил, а оттам и всеобщата тъпота и липса на мъдрост. Голи са без книги всички народи, казал един човек преди векове. И пак през май честваме паметта и на този човек. Но го превръщаме в манифестация с мажоретки. Кирил и Методий за мажоретки ли са мечтали? Или народът да бъде просветен. Щото регрес, подобен на днешния, историята не познава.
После черноглед съм бил – не, реалист съм. Онова оправдание, че ние сме били остарели и не сме били разбирали младите, е прекалено коварна плитчина. Няма носталгия в заявяването, че моето поколение притежаваше по-добри перспективи, нищо, че не разполагахме с пластмасови джиджавки и компютри. Прочетете статистиките – в момента местата за студенти са може би два пъти повече от броя на завършващите абитуриенти. „Вишото“ е въпрос само на каприз, без приемен изпит, без потене по сесиите. И какво ще учат утре децата, мислите? Едно от тия трите – психология, социология, икономика. България се напълни с маркетингови специалисти, които раздават листовки по улиците, а психологията и социологията, моите уважения към науките, но се превърнаха в науки за нищото, в дъвки и бълват хора без професия. Без занаят и умения.
Какво да им кажа на децата, които изпращаме в света днес? Да помечтаят. Да си помислят какво действително искат. А не какво някой иска от тях – родителите или модата. Когато разбрах, че съм приет в специалност „Славянска филолология“, един от най-щастливите мигове в живота ми, обадих се от стационарен телефон от гара Червен Бряг на баща ми да му кажа, че се прибирам и той ми съобщи, че имам писмо от университета, с което ме уведомяват, че вече съм студент, исках да прегърна всички хора наоколо в тази тъжна вечерна гара. През следващите пет години ми преподаваха Борислав Гърдев, Анчо Калоянов, Владимир Сабоурин, Ценка Иванова и много други големи хора с големи имена. Следвах пътя си.
Технологиите и тенденциите направиха така, деца, че вие да нямате мечти. Да не смеете да искате свой път. Просто се опитвайте да им се съпротивлявате. Борбата винаги води до резултат. Невъзнаграден труд няма. От опит го заявявам, изстрадано е. А примирението, конформизмът водят до отчаяние и нещастие. През 1994 се самоуби Кърт Кобейн, през 2017 се самоуби Крис Корнел – двама от онези, които се бунтуваха и ни нахъсваха в нашата борба. Бунтувайте се и вие, но не спирайте да мечтаете. Има ли мечти, няма отчаяние. Защото в конспирацията за убийството на тия двамата не вярвам, но в конспирацията вашето поколение да бъде отъпено до безобразие не просто вярвам, а го наблюдавам с очите си всеки ден из коридорите на училището.
Това щеше да е речта ми пред абитуриентите през тази година, ако някой изобщо ме беше попитал…
