Начало / Критика / Страст и безразличие

Страст и безразличие

Доц. Морис Фадел

202810_bИзглежда, че в литературата  много по-трудно от това да си необичаен е да продължиш да бъдеш такъв. Всеки писател се стреми да бъде изненадващ, но след втората или третата книга се уморява. Умората обикновено се прикрива зад възхищението към отричаната преди класика. Авторите изведнъж откриват силата на «старите майстори», на които до скоро са се подигравали. Успокояват се с убеждението, че всичко значимо в изкуството вече е извършено и се приютяват в някоя традиция. Човек трябва дълго да се вглежда, за да види в стиховете на късния Пастернак, който се радва, че се е върнал към Пушкинската простота, нещо от неговите ранни, напълно отричащи тази простота произведения, които всъщност правят от него това, което той е за литературата.
Ангел Г. Ангелов е сред по-малката група на другите писатели: онези, които не се отказват да са необичайни, които не се завръщат виновно в капана на канона. Всяко негово произведение е изпитание за навиците ни за разбиране. За да се осъществи разбиране, обикновено съпоставяме онова, което искаме да познаем с нещо, което вече познаваме. При Ангел Г. Ангелов това никога не става. Първият му роман „Закуска по обяд“ (1990) прилича на някаква антиутопия или пародия на производствен роман, но много места в книгата показват, че подобно заключение е погрешно. Романът „Сутрешни залези“ (2000) съвсем не може да бъде класифициран никъде със съчетанието, което предлага, между брутални сексуални сцени и приказни мотиви за замъци и маркизи. Същото се отнася и за „Бъдещето на отминалото време“ (2006), където мутренски интериор и поведение се редуват с философски разсъждения и мистика.
„Пътуването“ е най-подмолният роман на Ангел Г. Ангелов. Подмолен, защото като че най-добре успява да ни излъже, че прилича на онова, което познаваме, най-добре ни вкарва в измамата, че ще го разберем. В началото ни въвежда в едни съвсем реалистични описания на природата и на любовния опит. Те не просто са реалистични, а имат способността да събуждат сетивата ни, да правят от четенето едно почти телесно преживяване. Четейки за природата на Острова, където се развива действието, и за това как главната героиня открива секса, ние сякаш сме там, където всичко се случва, сякаш докосваме персонажа, както другите персонажи го докосват, сякаш сме самата героиня. Не е кой знае колко изненадващо, че очакванията за реалистичност се оказват напразни, че, напредвайки с четенето, ни става ясно, че сме попаднали в история, където героите живеят много повече отколкото е продължителността на нормалния човешки живот, където има персонажи, но няма персони, личности, а по-скоро абстракции – неслучайно героите нямат имена, а са наричани „Инструктора „, „Лечителя“, „Автора, наричан често писача“.
Прелъстяването и изоставянето на читателя чрез употребата на илюзия за реалистичност е често в модерната литература. Любопитното е друго: че в романа реалистичността или по-точно надхвърлящото я предизвикване на чувствена идентификация с описваното се запазва и когато сме наясно, че няма никакво уподобяване на живота. Ако има нещо, което все пак отличава литературата, нещо, чрез което тя все още да е ценна, то е точно това качество: да прави живо онова, което в действителност е мъртво, да ни подтиква към сетивно преживяване на онова, което е далеч от всяка сетивност, да ни кара да си представяме като съвсем нормално онова, което е абсурдно и невъобразимо, както е в израза от романа „Плоският връх се подготвя за неочаквани събития“, където сякаш става дума за човек, а не за „плосък връх“ (с. 103).
Чувствеността има своите съвсем конкретни причини: става въпрос за жена. Пътуването е продължение на друг роман на автора, „Сутрешни залези“, що се отнася до това, че нищо в повествованието не е възможно без женския персонаж. Той скрепява разказа, той преминава от сцена в сцена, събирайки отделните фрагменти в роман. Той никога не се скрива, постоянно е пред нас. Толкова е важен, че е единственият герой с лично име: Остина.
Става въпрос за жена в мъжка компания. Всички останали персонажи са мъже. Единственото друго женско присъствие в романа са „натиформите“ − природни образувания, напомнящи елементи от женско тяло. Ангел Г. Ангелов доста убедително показва какво е да си жена сред мъже. За всички тях Остина е само като тяло. Те обучават това тяло как да им дава удоволствие, подреждат го, организират го според страстта си.
Един от най-хубавите моменти в романа е този, в който Ангел Г. Ангелов ни дава да разберем, че дори за автора-мъж жената е нищо повече от тяло, което трябва да се нормализира. Той въвежда специален персонаж – „Автора, наричан често писача“ − който в края на романа не прави друго освен да се занимава с тялото на Остина, носейки го и поставяйки го под стъкления похлупак, където то ще се запази и всеки, който се огледа в него, ще види някогашната островитянка. Последното може да се чете като иронична алегория на женското безсмъртие в мъжката действителност: онова, което остава от жената е вечно живия образ на това какво е жената за мъжа.
Фигурата на „Автора, наричан често писача“ е поставена, за да поеме функциите на мъжкото писане в романа, дистанцирайки самия текст от подозрението, че е продукт на това писане, че е поредната мъжка идеология. А той не е такава, защото истински женското присъствие не е показано. То не е възможно сред законите, които управляват света в романа. Можем да го усетим отвъд езиковите описания, в поведението на героинята. При цялата си подчиненост на похотта на мъжете тя не се идентифицира с никого от своите „обучители“. Не заема най-желаната от мъжете роля: тази на робинята, която нарича робството си „любов“. Остина запазва неутралност. Неутралността е проява на женското, заради нейното невъзможно във формата на текст и език представяне е написан романът. С немалкото страници, посветени на различните връзки на главната героиня и с нейното неумиране в края той може да създаде фалшивото усещане, че е роман за „вечната женственост“, за „женската загадъчност“ и прочие бутафории, но всъщност е роман за това, колко проблематично е да си жена.
Най-любопитното е, че неутралността на главната героиня не „изстудява“ текста – той продължава да бъде литературен, т.е., сетивно-въздействащ. Това е видно и в действията на Остина – тя не се идентифицира с любовните си афери, но и не се отказва от любовта. Може би точно така трябва да бъде мислено женското: като измъкващо се от мъжката среда, която постоянно иска да го подчини, но не бягащо в типичните за мъжа отвлечени обобщения, модели − хладна рационалност. Може би точно затова Остина е единственият персонаж с лично име, за разлика от мъжете-персонажи, които чиито имена са абстракции: личното име ме неутрализира спрямо останалите и ме прави уникален, както е конкретен и единичен чувственият опит.
Ангел Г.Ангелов е сред малкото съвременни писатели, които имат свой език. Ще го познаете по дългите изречения, събиращи несъчетаеми неща, по напластяването на тези изречения, което ви оставя без дъх. Те създават едно специфично вътрешно време на произведението, което не е обичайното време и не е времето на ежедневната реч. В „Пътуването“ тези изречения не са така шокиращи като незабравимото първо изречение в „Сутрешни залези“: „Ехиден вятър я шибна изневиделица, но Маркизата се усмихна, насочи моминските си гърди срещу подлата му същност и я разпори със заострените им втвърдени зърна». Те са по-приглушени, заоблени като женските форми, за които толкова често се говори. Но тези привидно равни, спокойни изречения не могат да спрат, а напротив – усилват многобройните нарушения на езиковите и много други норми, които крие романът, както е в картината „Саломе“ на Васил Петров, поставена на корицата на книгата: там високите стени не са в състояние да примирят морските вълни.

Прочетете още

Silvia-726x400

Силвия Томова: Ако не се съпротивляваме, сме загубени

Как хората изразяват дълга си в преломен за тях и за света момент, кога се …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *