Лира Литературно-рекламна Агенция
За да бъде висока литературата, трябва най-напред да се изкачи на билото на Балкана. Но само това няма да е достатъчно. Ще трябва да положи още малко изпити. Като например да премине пеша през усойни клисури и скалисти пътечки с пропасти от двете страни, за да достигне местоназначението си. И, разбира се, ще трябва тази висока литература да се смири. Пред лицето на Балкана. Изрепчи ли му се, покаже ли високомерие и незачитане, може да бъде наказана така, че никой никога повече да не чуе за нея. И няма да бъде никаква висока литература, ще бъде нещо невзрачно, поредната графомания.
Мариан Желев е планинар. Това е първото му призвание – да ходи по планините. Той знае как да се отнася с тях. И това го прави добър писател. Не може да си лош в това, което правиш, и да си добър писател. Добрите лекари-писатели са добри и в лекарската си професия. Добрите писатели от гилдията на адвокатите, са добри и в адвокатстването. Така е и с учителите, и с журналистите… И дори си имам една моя кощунствена идея, че трябва животът ти да е посветен на нещо, на една професия, на един занаят, за да станеш добър писател. Щото ако си само помпозна писарушка, ти кой си? Пишеш, за да ми разкажеш за егото си ли? Иди в планината и разкажи на нея за твоето его – не че ще ти се присмее, най-малко няма да те забележи, мравчица някаква. А най-много да си изпатиш. И да се изгубиш… И ще има да се чудиш тогава защо никой не обръща внимание на голямото ти, но изгубено его.
Мариан Желев е писател. От най-добрите съвременни писатели, от великия наш набор 74. Пише за истински неща. Фикция и факти при него нямат разминаване, така да го кажа. Любимото ми разказване. Но му го споделих и на него в тая паметна снежна висока вечер на хижа Козя стена – много е гадно някой изтръпнал и неориентиран човечец да застане пред тебе и да те попита – ти това измислил ли си си го или е истина? Няма по-ужасен въпрос от този. Ми, брат, хем съм си го измислил, хем е истина. Процентното съотношение е фирмена тайна. Мариан Желев е автор на пет книги. Не е част от литературния мейнстрийм, да ползвам още една красива българска дума. Тоест, няма да го видите в сутрешните блокове на телевизорите, нито ще откриете последната му книга из всички книжарници. Но Мариан Желев пише като планина. Пише като бърз влак. Пише неумолимо и истински. Заковава изреченията с чук и пирони. Дайте му шанс с някоя негова книга и после пак ще си говорим.
Той организира срещата ни на високо равнище на този Лазаровден на 2017, 8 април. От Беклемето до хижата са около 12 километра през много пресечен терен и през едни гледки, от които оставаш без дъх. Само че точно този ден на точно тази година ни посрещна с много едра суграшица, забиваща се болезнено в лицето, вятър, който може да те отвее, ако не приклекнеш, сняг и мъгла. На десет метра от теб можеш и да видиш нещо. Но уговорките са си уговорки. И ако високата литература се изплаши от някакви такива предизвикателства, значи нито е висока, нито е литература. Паркирахме край прохода на билото. И тръгнахме на запад. Поехме по трудните пътеки, в индианска нишка вървяхме бавно, пазехме двете деца, които бяхме взели с нас, моето момиче и момченцето на един приятел. И се запитах – безразсъден ли съм. Да поведа в такова време и по такъв път своето десетгодишно дете?
Иска ми се още сега веднага да дам отговор на този въпрос. Но ще потърпя малко.
Ходенето по планините е наркотик. Той води не до пристрастяване, а до привързване към Божията воля и мъдрост. В планината си в ръцете на Бога – ако не усетиш това, ако не схванеш тази истина – че няма на кого друг да разчиташ там горе освен на Него – значи нищо не си разбрал от целия си живот дотук. Пробвай пак отначало. Белким се сетиш, че ти си никой. Че пред величието на това нещо пред теб не можеш да изпитваш друго чувство освен смирение. Планината смирява и това е нейната мисия. Затова да крачиш из онези пътечки там някъде над всички останали е занимание притегателно и съдбоносно. Не го прави всеки. И не всеки го разбира.
Високата литература е сурова. Не е сварена, задушена, блудкава, пържена, маринована пък изобщо. Значи компот от литература или туршия от литература няма. Суровата литература е преминала през изпитания, през снегове и бури, през пясъци и пустини, без да се пречупи, без да поевтинее. Мариан беше вдигнал летвата с участието на Иво Георгиев и Христо Караславов, които завладяха публиката с думите си. Щастлив бях да съм част от тяхната компания и от това събитие, нямащо абсолютно никакви допирни точки с казионното, елитарното, съчиненото. Участвал съм в десетки представяния на най-различни места – по читалища, библиотеки, клубове, барове. Най-нетрадиционното ми четене е от едно капанче на плаж Корал. И мога да ви кажа, че мястото на книгите е точно там, при онези, дето ги четат. Библиотеките не са излишни. Те са хранилищата. Но точно такива места като хижата и плажът оживяват книгата, придават ù нейната точна заслужена стойност. Според качествата ù.
Сега ще прочета романа „Уроборос“ от Иво Георгиев, сборника „На бял свят“ от М. Желев и романа „Разпоредителите на смута“ от Христо Караславов. Може би трудно откривам свежи съвременни автори и за това основна вина имат онези, културните медии, които няма да поканят никого от тези тримата, за да ги види по-широката публика. Аз лично като пишещ съм и леко предубеден, и малко ревнив, твърде егоистичен, че трудно давам шанс на нещо ново. Но тия мъжки момчета на тази надморска височина, далече от цивилизацията, спечелиха доверието ми. Ако вие ми имате доверие на мен, препоръчвам ви ги.
За първи път – такъв беше надсловът на събитието. Първа публикация, първи успешен разказ или първи любим литературен герой, без значение. Но сега, след като отново слязохме на земята, проумях какво точно значеха тези думи. За първи път – така трябва да се чете, като че ли четеш първата си книга, така трябва да се пише, като че ли за първи път сядаш пред листа с химикал в ръка. И така звучаха изреченията и стихотворенията на тези тримата – автентично. Надявам се, че им бях достоен съучастник в спектакъла, който устроихме на избраната публика.
И още нещо схващам все по-отчетливо. Че литературата, която не е позната на масовия читател у нас, поради игнориращото и избирателно поведение на медиите, не може да бъде определена като ъндърграунд. Щото и това съм го чувал – изречено с едва прикрита надменност. Все едно говорят за плъховете в мазето. За подземието, където е тъмно и спарено. Точно обратното на ъндърграунд беше всичко онова горе в облаците. Бяло и свежо. Ония от мейнстрийма, жълтите павета, със синята кръв и с префърцунените шалчета да си гледат работата. Точно те ми приличат на компоти и туршии. Преди много години им го казах, сега ще го препотвърдя – има десетки по-добри писатели от вас, шалчета. Само да си го знаете.
На отиване изгубихме за миг маркировката. Около двеста метра. След което се върнахме при последния видян знак и успяхме да се намерим. Много е важно да намериш себе си. Вечерта валя обилен сняг, придружен от гръмотевици, натрупа до колене. На връщане на следващия ден правихме пъртини из него. Подгизнахме, грохнахме от умора, но все някой трябва да върви и по тези пътеки, нали? А дали съм безразсъден родител – много личен е този въпрос. И ще ви спестя откровенията си, бездруго станаха доста.
Благодаря на хижарите Таня и Иван – те са хората, които помагат днес на живата ни българска литература да стане малко по-висока.
