Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила Еленкова
Дебютният роман на Александър Григоренко „Мебет“ е една от литературните сензации на 2012 г. в Русия. Името на 49 годишния писател от Красноярск нареждаме до арменката Нарине Абгарян, която наскоро изгря у нас. Ценителите на литературния фолклор знаят и Чингиз Айтматов, а извън бившите съветски републики, е добре да споменем финския народен епос „Калевала“. През призмата на всички тях четем „Мебет“.
Древните саги за богочовека, готов сам да направлява съдбата си напук на нейните прищевки, да възпроизвежда своята сила, да приема еднакво живота и смъртта, са обект на всякакви жанрове, от различни епохи.
Александър Григоренко разгръща тази идея на възможно най-отдалеченото, съвсем непознато и почти неосквернено от човешки крак и литературно перо място – руската тайга. Там се ражда неговия герой – Мебет, „любимецът божи, който сам си е закон“. Сред пустош, в която хлапетата играят със стрели, мъжете пълнят лулите си с мъх, жените погребват децата си в хралупи, всички се подчиняват на своята животинска природа. Не нея възпява книгата на Григоренко, тя е само фон към вътрешния пейзаж на хора, в които човешкото е заглъхнало и единствено повика на кръвта може да го вдигне. За сватба и на бой за честта им, или в лов за прехрана. Книгата е разделена на две части, както се разполовява съзнание, достигнало пределите на своите възможности.
В първата щедро прелива бита, в нея Мебет превзема света, както умее – краде жена за себе си и друга, за своя син, ловува на чужди територии, граби и отмъщава, гордее се, че отглежда момче, което на дванайсет години носи вълк у дома, а на седемнайсет хваща лос, даже спретва битка между родовете. Именно той – негова проекция във времето, се оказва ахилесовата пета на героя. Младежът нелепо загива и чувства, неизпитвани до този миг, преобръщат суровия делник в тайгата.
Във втората част на романа, един волеви акт – героизма на Мебет, не спира до физическо поражение и бягство, нещо повече – издига се над земната си цел, за да поеме като бумеранг всички неща, от които години наред се е пазил. Воинът минава през 11 кръга на ада, отнето му е онова, за което е награждаван и духовете на обидата и обичта, на старци и младенци, на живи и мъртви, се изправят като морален съдник пред очите му. Мъжеството и гордостта получават възмездие.
Днес светът е потресен от ужасния терористичен акт на 3 април 2017 в метрото на Санкт Петербург. На мнозина не им е до руски книги, други смятат събитието за предопределено, подобно на хората от Далечния Север, които посрещат елен със стрела в тялото като знак за война. Да приемем, че и перото на Александър Григоренко е забито в историята на една земя, просмукана от кръв и изгубена в необятност, но призована от древността да бъде свята.
Последен има думата внука на Мебет, накрая той свежда спомена за своя дядо до притчата, която четем задъхани и удивени.
Финалът й е прощален: „Искам да ти предам: за да се изпълни великата участ, написана на небесата за някои от хората, не е нужен цял живот. Понякога стигат и няколко дни и дори няколко часа преди смъртта, посрещната в покой и мир”.
