Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Той живя на тази планета в продължение на 84 години. Шегуваше се, че са твърде много и е изморен вече. 61 години от този свой живот той всеки ден преживяваше един и същи ужас. Затворен е в подземна кланица в земята на своите деди, Германия. А над главата му се разхождат огромни великани – бум, БУМ… Само на 23 е, година след самоубийството на неговата майка, когато неговата армия изпепелява с невиждани тридневни бомбардировки един цял културен град, в който няма едно военно съоръжение. Пак повтарям, град в страната на неговите предци. Вонегът е военнопленник, набутали са ги в кланицата, където те остават физически незасегнати от бомбите. След като великаните приключват с разходката си, войничетата излизат навън и разбират, че всъщност не са на тази планета, а са на луната, пейзажите наоколо са такива.
Колко време е писал „Кланица 5 или Кръстоносният поход на децата: Задължителен танц със Смъртта“? Да, това е цялото заглавие на книгата. Дори в него се съдържат няколко загадки, както и целият абсурд, който не може да се побере в главата на нормално мислещ и средноинтелигентен човек. 24 години след онази бърза насилствена смърт на много хиляди души човекът успява да издаде книгата си. Като не е спирал да мисли за нея през цялото това време. И е обмислил всяка една думичка от нея. И я е преписвал, прецеждал, преценявал… Няма нито една запетая, която да е излишна, всичко е толкова тежко и непоклатимо в изреченията му, че стои там като заковано за вечни времена. Като епитафия за надгробния камък на човечеството.
Неотдавна попаднах на дискусия за романа като жанр във Фейсбук. Милен Русков твърдеше, че истинският голям роман е този, в който има сюжет и герой, който претърпява промяна. Дадох му за пример Вонегът – трудно е да говорим за сюжет в „Кланица 5“, ако не броим умопобърканите състояния, в които Били е отвлечен от извънземни на друга планета и е поставен в клетка като животно в зоопарк, да бъде наблюдаван от посетители. Това едва ли е класически сюжет и едва ли се вписва в представите на конвенционалните автори за сюжет. Нито Вонегът ще седне да ни разяснява истинска научна фантастика ли са тези състояния на героя или просто видения в моментите, когато е „откачен от времето“. Сам Вонегът е откачен от времето през онези страшни дни и нощи на 1945, когато краят на войната е близо и от убийството на толкова много цивилни хора вече няма никакъв смисъл, не носи никаква стратегическа или друга полза. И онези събития го „увреждат“ завинаги, писането му остава „увредено“, болезнено, налудничаво, писане на човек, завърнал се от ада.
След войната учи антропология в Чикаго – защо точно тази специалност? За да разбере човешката природа, за да успее да разглоби този мъчен въпрос, да разплете тоя сложен възел – това прави във всяка своя книга. Вонегът не е за всеки, той е за мислещите хора. Не е за почитателите на жанрова литература, за читателите на любовни романи, криминалета, фентъзи, той не строи светове, той по диогеновски се взира в хората, в глупостта им и се опитва да ги разгадае, да открие имат ли човещина, имат ли някаква вълшебна частица в себе си, знаят ли защо са се родили, защо убиват и се самоубиват. Глупави по подразбиране. Обречени на глупост. Най-близо до конвенционалната литература са „Точният мерник“, историята на Руди Уолц, който се опитва да намери прошка за стореното от него, и „Синята брада“, където става дума за художници експресионисти, забавна и умна книга, като всичко, което излиза от перото на Вонегът.
А най-лудите и неконвенционални негови творби са „Кланица 5“, „Котешка люлка“, „Закуска за шампиони“, „Сирените от Титан“, „Времетръс“ – в тях главният герой не претърпява промяна. И това е едно от големите трагични послания – хората, за съжаление, не се променят. Ако ги върнеш със същия им ум десет години назад във времето, както това става във „Времетръс“, те отново повтарят същите си грешки и отново „залагат на грешния кон“, въпреки че знаят, че от това нищо няма да излезе. Ето това е човекът – казва ни Вонегът във всеки свой шедьовър. Ето това е – неизменен, твърдоглав, самоубийствен, жесток. Той не пестеше истините, в прав текст заявяваше на властниците от какво са болни, можеше да си го позволи. „Кланица 5“ е горена и забранявана публично. Такива хора вече няма. Вече не останаха помнещи ВСВ, това е един от големите ни проблеми днес, си мисля. Защото паметта на хартия не е достатъчна, нито филмите са достатъчно убедителни, кой ли гледа филми за войни… И лигавото ни време ражда лигави хора. Които ще доведат света до крах. Краховете раждат силни хора. Като Вонегът. Които създават сигурни и добре уредени общества. Такъв е кръговратът и това ни се падна на нас от лотарията.
Кърт Вонегът, трето поколение американец, през последните години от живота си недоумяваше докъде сме я докарали досущ като онова птиче, което единствено оцелява след последната тотална ядрена война в една от книгите му. То задаваше само един единствен въпрос. Пиюк?
За да си добър писател, първо трябва да си силна личност. Не е възможно да си конформист, подлец, душевен измекяр и в същото време да си добър писател. Вонегът беше от най-силните личности. Освен своите деца, отглежда и трите на сестра си, която умира от рак, умира и нейният мъж два дни преди нея в железопътна катастрофа. Наложило му се е да оцелее въпреки всичко, да „премине през това“, каквото и да е то.
Открих го като 19-годишен. Тогава трябва да се чете, на такива вълни е той, че трябва да се запознаеш с него, когато си на 16 до 25 – старият има какво да ти каже. И ще ти го каже така, че хем ще паднеш от смях, хем ще се замислиш. Познавам мнозина, които го отричат, не могат да го четат. За мен обаче той е вълшебен. Или поне беше. Защото преодолях бунтарското издирване на Смисъла. Да го кажа по друг начин – престъпление е, ако не прочетеш Вонегът на младини. Той възпитава. По най-добрия възможен начин, със смях и подигравка. А на търсещите сюжети и изменящи се герои им пожелавам приятни литературни занимания. Вонегът е повече от литература.
И т. н.
