Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина ЙОРДАНОВА
„Бъчърс Кросинг” е суров и обсебващ роман. Той те приласкава така, че да забавиш темпото и да се смириш още от момента, в който погледнеш корицата му.
Нетипичен уестърн с особен ритъм, който с всяка следваща страница се слива с биенето на сърцето ти. Повлича те, поглъща те и те пренася в друг свят, някъде там в края на XIX в. насред дивата пустош на Западна Америка. Тук ежедневието е лишено от удобства. Всичко тъкмо започва. Зараждат се градчета, строят се жп линии. Хората са жадни за приключения, пари и слава.
След половинмесечно пътуване младият Уил Андрюс най-накрая пристига в неугледното и малко селце Бъчърс Кросинг. Там той среща Милър и му предлага пари, с които да организира лов на бизони.
Така група от четирима души − Андрюс, Милър, Чарли Хоуг и Шнайдер, плануват дълъг и тежък път, всеки един преследващ своя цел.
Уил Андрюс, образован мъж от Бостън, решава да изхарчи пари от наследството си за лов на бизони, като се надява да намери отговори за самия себе си и съществуването си.
Милър е един от най-добрите ловци и най-яркият образ в историята. Силен и непоклатим, способен да излезе победител във всяка една ситуация.
Чарли Хоуг е като негова сянка. Той е сляпо набожен алкохолик с осакатена ръка, но на него може да се разчита.
Шнайдер е най-добрият дерач, мърморко, скептик, отцепник.
Има голяма вероятност приключението им да се окаже безплодно, защото повечето бизони са избити заради кожата им и никой не знае колко са останали.
Въпреки опасенията през есента те поемат пътя към скалистите планини на Колорадо.
Следва жестока борба на живот и смърт в пустошта и горе в планината.
В крайна сметка начинанието им се увенчава с невероятен успех – убиват и събират кожите на над 3000 бизона. Провалът им обаче се оказва много по-голям и съкрушителен.
Всеки един от тях е вложил нещо − пари, време, сили, вяра, мечти, дори и живота си. Слизайки от планината в началото на пролетта, докато пресичат реката, нещо се случва.
Още по-шокирани са, когато се връщат в Бъчърс Кросинг.
Дали всичко това е било плод на случайността? Или нещо им е показало, че всичките им усилия са напразни, че тяхната самонадеяност е глупава, че чувството им за могъщество е илюзия?
Природата ли? Или може би Бог?
Някаква сила, неподвластна на човека, който вечно се лута, опитва се да я улови, да я опитоми като руши и убива. За да докаже на себе си и на другите, че е могъщ. А всъщност не е.
Може би животът често се оказва точно това – напразните ни опити да подчиним нещо по-голямо от нас и да го моделираме според нашите очаквания и желания. Но накрая победените сме винаги ние – хората. Дори и пред лицето на любовта.
Осъзнавайки това, Уил Андрюс се оставя пътят да го води, знаейки посоката, без да знае крайната цел, защото крайна цел няма.
След „Стоунър” това е втората книга на Джон Уилямс, която прочетох. С ръка на сърцето мога да кажа, че това са едни от най-силните, покъртителни и всепоглъщащи четива, на които съм попадала. Не само заради дълбочината, красотата и тихостта в тях, но и заради уловената по невъзможен начин истина за същността и смисъла на битието.
„Андрюс загледа със смесени чувства поваления бизон. Както лежеше неподвижно на земята, той вече не притежаваше дивото достойнство и мощ отпреди няколко минути. И въпреки че туловището му се издигаше на огромна тъмна грамада, то сякаш се беше смалило. Черната глава със сплъстена козина бе отметната на една страна и се бе закрепила на рога, който бе ударил неравната земя, другият беше с откъртен връх. Малките очи, които бяха притворени, но още блестяха ярко на слънцето, гледаха смирено напред. Копитата бяха изненадващо малки, почти нежни като на теле, тънките прасци изглеждаха така, сякаш като по чудо са крепели тежестта на огромното животно. Широкият издут корем бе покрит с белези, някои толкова стари, че вече бяха обрасли с козина, други обаче бяха нови, гладки, тъмносини и лъскави върху плътта. По ноздрата се стече капка кръв, която се сгъсти на слънцето и капна на тревата.”
