Начало / Автори / „Ти примири ме с тая тиня, с чиито сокове се храня…”

„Ти примири ме с тая тиня, с чиито сокове се храня…”

ee354cbc-cfac-40ed-b1d4-b0081d8cba2dДнес се навършват 60 години от смъртта на голямата чилийска поетеса Лусила де Мария дел Перпéтуо Сокóро Годóй Алкайяга, Нобелов лауреат за 1945 г. Не бързайте да се упреквате в невежество, тя е известна не така, а с псевдонима си – Габриела Мистрал.

Родена е на 7 април 1889 г. във високопланинското градче на Андите Викуня. И двамата ù родители са учители и имат смесен (испанско-индиански) произход.

Мистрал завършва основно и средно училище в родното си село и на 16-годишна възраст става помощник-учител. Страстта ù към учителската професия се съхранява през целия ù живот и по-късно тя публикува редица трудове на тази тема, които продължително време се ползват от учители, училищни администратори и ученици.

Първите си литературни текстове публикува във вестници през 1905 г. с псевдонима Габриела Мистрал, който е заимстван от личното име на италианския писател Габриеле д’Анунцио и фамилията на френския поет Фредерик Мистрал.

До 1922 г. Габриела Мистрал преподава в много училища и в различни градове, като последната година е директор на най-престижната за девойки гимназия в столицата Сантяго де Чиле. По време на престоя си в Темуко тя среща 16-годишния Пабло Неруда и техният контакт оказва голямо влияние върху развитието на Неруда като писател.

През 1922 г. излиза втората ù стихосбирка, която ù носи международна известност.

Между 1925 и 1934 г. Габриела Мистрал пребивава за продължителни периоди в Европа (Франция и Италия), работейки в Организацията за интелектуално сътрудничество към Обществото на народите (ОН). Това е период, през който Мистрал активно публикува статии във вестници и списания.

През 1930 – 1931 г. Габриела Мистрал е поканена да преподава испано-американска литература в Колумбийския университет в Ню Йорк и в университета на Пуерто Рико.

От 1932 – 1945 г. започва дипломатическата кариера на Мистрал – в Италия, Испания, Бразилия и в Лос Анджелис (САЩ), а през 1946 г. е представител на Чили в Комисията по правата на човека в ООН.

Габриела Мистрал никога не е била омъжена, но осиновява дете, което скоро след това умира. Поетесата заболява от рак и умира в жилището си в Ню Йорк на 10 януари 1957 г.

 

Ето няколко нейни стихотворения, претворени на български от блестящия тандем Александър Муратов – Атанас Далчев:

 

ХИМН НА ДЪРВОТО

Побратиме дърво, дълбоко
в пръстта забил нокте кафяви
и в жажда по небе високо
разведрено чело възправил:

ти примири ме с тая тиня,
с чиито сокове се храня,
но своята родина синя
ми дай да помня непрестанно.

Вестиш на пътника по пладне
присъствието си насъщно
с широката си сянка хладна
и с нимбата на свойта същност

Как да разкрия научи ме
на битието във лъката
влиянието неизтощимо
на своята душа богата.

Дърво, създател благ и вещ
на плодове със дъх тамянен,
на дървесина за строеж,
на вятъра благоуханен
и стряхата на листа свеж,

на соковете благовонни
и чудодейната смола,
изпълнено с ръце от клони
и сладко пеещи гърла:

стори ме като тебе щедра,
тъй плодовита аз да стана,
че със сърце и мисъл ведра
света да мога да обхвана.

И нека никое усилие
ме никога не уморява,
и нека мойто изобилие
се лее, без да намалява!

Дърво, де пулсът на живота
бий толкова успокоен,
и тъмни страсти не боботят,
и спира трескавият ден:

покой и мярка дай ми само,
мъжествената яснота,
що вдъхна в елинския мрамор
дъха на божествеността.

Дърво, ти си било отвеки
утроба кротка на жена
и всяко клонче в гняздо леко
люлее рожбица една:

дари ме с листи гъсти, тежки,
за да склоня тъй, мълчешком,
онез, що във леса човешки
клон не намериха за дом.

Дърво, изпълнено с обилни
богатства, с вечна мощ, дърво,
възправено като закрилник
на всяко слабо същество:

стори във всяко състояние
– детинство, старост, гнет суров –
душата ми да грей и храни
към всички същества любов.

ВОДА

В земите детски искам да се върна,
при белите води ме отведете.
Сред пасбищата ширни да старея,
легенди на реката да разказвам.

Да имам аз една чешма за майка
и в пладнята да тръгвам да я диря
и в стомните да слиза от скалата
вода резлива, сладка и тръпчива.

Дъха ми да надвива и сковава
водата упорита и студена.
Да ми разбива чашата и сладка,
като я пия, да ме подмладява.

ИНТИМНО

Сега не стискаш ти ръцете мои.
Ще дойде продължителното време,
когато ще почивам с много прах
и сянка във преплетените пръсти.

И ще речеш: „Не мога
да я обичам аз, защото като жътви
изрониха се бледите ù пръсти“.

Сега ти не целуваш моята уста.
Ще дойде оня миг помръкнал,
когато ще лежа сама без устни
върху земята мокра.

И ще речеш: „Обичах я, ала не мога
да я обичам повече сега, когато
не вдъхва мириса на моята целувка“.

И ще се натъжа, като те чуя,
и ще говориш като луд и сляп,
усетил моята ръка на твойто чело,
когато мойте пръсти ще се кършат
и по лицето ти, изпълнено с покруса,
ще слезе моето дихание.

Не ме докосвай. Ще излъжа,
ако река, че ти предавам мойта обич
във тези ми ръце прострени,
във моята уста, във мойта шия,
а ти, повярвал, че си я изпил,
ще се измамиш ти като детенце сляпо.

Защото мойта обич не само тоя сноп e,
корав и прималнял на мойто тяло,
което и от досега на дрехата трепери
и подир всеки полет изостава.

Тя е в целувката, не в мойте устни,
в гласа прекършен, не и във гръдта;
че тя е божи вятър и на две разсича
на тялото ми грозда палав и немирен!
МЕКСИКАНСКО ДЕТЕ

Аз съм там, където мен ме няма,
в посребрения Анауак –
в светлината му неповторима
реша със ръце едно дете.

То въз коленете ми напомня
паднала от нечий лък стрела,
и така като стрела го остря,
люлкайки го с песен в своя скут.

В светлината стара и детинска
вещ намерена напомня то,
местя го и нежно го обръщам
спроти припева на песента.

Гледат ме очите тъмносини
с вечен и неутолим живот
и по навик, наследен отвеки,
реша го със моите ръце.

Бистри борови смоли по него
от тила до пръстите текат
и е много тежко, много леко
да си някаква стрела без лък.

Аз го храня с песента си плавна,
то ме храни със балсам свещен,
който е на Маите балсама
и от който съм лишена аз.

С неговите кичури играя,
сплитам ги и ги разплитам пак,
и на Маите рода разпръснат
виждам в лъсналите му коси.

Вече от дванадесет години съм оставила това дете,
но събудена или заспала,
реша го със моите ръце.

И това е майчинство, което
не измаря никак мойта гръд,
непознат възторг, спасен за мене
от голямата жестока смърт.

Прочетете още

smuel-bekett

Самюъл Бекет: Колкото повече хора срещаш, толкова по-щастлив ставаш

Днес, 13 април, се навършват 111 години от рождението на Самюъл Баркли Бекет − ирландски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *