Начало / Автори / „Ти примири ме с тая тиня, с чиито сокове се храня…”

„Ти примири ме с тая тиня, с чиито сокове се храня…”

ee354cbc-cfac-40ed-b1d4-b0081d8cba2dДнес се навършват 60 години от смъртта на голямата чилийска поетеса Лусила де Мария дел Перпéтуо Сокóро Годóй Алкайяга, Нобелов лауреат за 1945 г. Не бързайте да се упреквате в невежество, тя е известна не така, а с псевдонима си – Габриела Мистрал.

Родена е на 7 април 1889 г. във високопланинското градче на Андите Викуня. И двамата ù родители са учители и имат смесен (испанско-индиански) произход.

Мистрал завършва основно и средно училище в родното си село и на 16-годишна възраст става помощник-учител. Страстта ù към учителската професия се съхранява през целия ù живот и по-късно тя публикува редица трудове на тази тема, които продължително време се ползват от учители, училищни администратори и ученици.

Първите си литературни текстове публикува във вестници през 1905 г. с псевдонима Габриела Мистрал, който е заимстван от личното име на италианския писател Габриеле д’Анунцио и фамилията на френския поет Фредерик Мистрал.

До 1922 г. Габриела Мистрал преподава в много училища и в различни градове, като последната година е директор на най-престижната за девойки гимназия в столицата Сантяго де Чиле. По време на престоя си в Темуко тя среща 16-годишния Пабло Неруда и техният контакт оказва голямо влияние върху развитието на Неруда като писател.

През 1922 г. излиза втората ù стихосбирка, която ù носи международна известност.

Между 1925 и 1934 г. Габриела Мистрал пребивава за продължителни периоди в Европа (Франция и Италия), работейки в Организацията за интелектуално сътрудничество към Обществото на народите (ОН). Това е период, през който Мистрал активно публикува статии във вестници и списания.

През 1930 – 1931 г. Габриела Мистрал е поканена да преподава испано-американска литература в Колумбийския университет в Ню Йорк и в университета на Пуерто Рико.

От 1932 – 1945 г. започва дипломатическата кариера на Мистрал – в Италия, Испания, Бразилия и в Лос Анджелис (САЩ), а през 1946 г. е представител на Чили в Комисията по правата на човека в ООН.

Габриела Мистрал никога не е била омъжена, но осиновява дете, което скоро след това умира. Поетесата заболява от рак и умира в жилището си в Ню Йорк на 10 януари 1957 г.

 

Ето няколко нейни стихотворения, претворени на български от блестящия тандем Александър Муратов – Атанас Далчев:

 

ХИМН НА ДЪРВОТО

Побратиме дърво, дълбоко
в пръстта забил нокте кафяви
и в жажда по небе високо
разведрено чело възправил:

ти примири ме с тая тиня,
с чиито сокове се храня,
но своята родина синя
ми дай да помня непрестанно.

Вестиш на пътника по пладне
присъствието си насъщно
с широката си сянка хладна
и с нимбата на свойта същност

Как да разкрия научи ме
на битието във лъката
влиянието неизтощимо
на своята душа богата.

Дърво, създател благ и вещ
на плодове със дъх тамянен,
на дървесина за строеж,
на вятъра благоуханен
и стряхата на листа свеж,

на соковете благовонни
и чудодейната смола,
изпълнено с ръце от клони
и сладко пеещи гърла:

стори ме като тебе щедра,
тъй плодовита аз да стана,
че със сърце и мисъл ведра
света да мога да обхвана.

И нека никое усилие
ме никога не уморява,
и нека мойто изобилие
се лее, без да намалява!

Дърво, де пулсът на живота
бий толкова успокоен,
и тъмни страсти не боботят,
и спира трескавият ден:

покой и мярка дай ми само,
мъжествената яснота,
що вдъхна в елинския мрамор
дъха на божествеността.

Дърво, ти си било отвеки
утроба кротка на жена
и всяко клонче в гняздо леко
люлее рожбица една:

дари ме с листи гъсти, тежки,
за да склоня тъй, мълчешком,
онез, що във леса човешки
клон не намериха за дом.

Дърво, изпълнено с обилни
богатства, с вечна мощ, дърво,
възправено като закрилник
на всяко слабо същество:

стори във всяко състояние
– детинство, старост, гнет суров –
душата ми да грей и храни
към всички същества любов.

ВОДА

В земите детски искам да се върна,
при белите води ме отведете.
Сред пасбищата ширни да старея,
легенди на реката да разказвам.

Да имам аз една чешма за майка
и в пладнята да тръгвам да я диря
и в стомните да слиза от скалата
вода резлива, сладка и тръпчива.

Дъха ми да надвива и сковава
водата упорита и студена.
Да ми разбива чашата и сладка,
като я пия, да ме подмладява.

ИНТИМНО

Сега не стискаш ти ръцете мои.
Ще дойде продължителното време,
когато ще почивам с много прах
и сянка във преплетените пръсти.

И ще речеш: „Не мога
да я обичам аз, защото като жътви
изрониха се бледите ù пръсти“.

Сега ти не целуваш моята уста.
Ще дойде оня миг помръкнал,
когато ще лежа сама без устни
върху земята мокра.

И ще речеш: „Обичах я, ала не мога
да я обичам повече сега, когато
не вдъхва мириса на моята целувка“.

И ще се натъжа, като те чуя,
и ще говориш като луд и сляп,
усетил моята ръка на твойто чело,
когато мойте пръсти ще се кършат
и по лицето ти, изпълнено с покруса,
ще слезе моето дихание.

Не ме докосвай. Ще излъжа,
ако река, че ти предавам мойта обич
във тези ми ръце прострени,
във моята уста, във мойта шия,
а ти, повярвал, че си я изпил,
ще се измамиш ти като детенце сляпо.

Защото мойта обич не само тоя сноп e,
корав и прималнял на мойто тяло,
което и от досега на дрехата трепери
и подир всеки полет изостава.

Тя е в целувката, не в мойте устни,
в гласа прекършен, не и във гръдта;
че тя е божи вятър и на две разсича
на тялото ми грозда палав и немирен!
МЕКСИКАНСКО ДЕТЕ

Аз съм там, където мен ме няма,
в посребрения Анауак –
в светлината му неповторима
реша със ръце едно дете.

То въз коленете ми напомня
паднала от нечий лък стрела,
и така като стрела го остря,
люлкайки го с песен в своя скут.

В светлината стара и детинска
вещ намерена напомня то,
местя го и нежно го обръщам
спроти припева на песента.

Гледат ме очите тъмносини
с вечен и неутолим живот
и по навик, наследен отвеки,
реша го със моите ръце.

Бистри борови смоли по него
от тила до пръстите текат
и е много тежко, много леко
да си някаква стрела без лък.

Аз го храня с песента си плавна,
то ме храни със балсам свещен,
който е на Маите балсама
и от който съм лишена аз.

С неговите кичури играя,
сплитам ги и ги разплитам пак,
и на Маите рода разпръснат
виждам в лъсналите му коси.

Вече от дванадесет години съм оставила това дете,
но събудена или заспала,
реша го със моите ръце.

И това е майчинство, което
не измаря никак мойта гръд,
непознат възторг, спасен за мене
от голямата жестока смърт.

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

боб_дилън_1

Думи и музика от Боб Дилън ще звучат в „Хеликон-Габрово“

По идея на книжарите от габровския “Хеликон” предстои да се реализира цикъл от събития, представящи …