През декември, докато чакахме журито на наградата „Хеликон“ да определи победителя за 2016 година, зададохме на 12-те номинирани едни и същи 6 въпроса. Ето какво отговори Рада Москова, отличена за книгата си „Почти живот“:

Как бихте се представили на читателите на сп. „Книжарница“ и сайта лира.бг, ако случайно не Ви познават?

Като лекар, открил че думите притежават и целебна сила. Написала съм  стихове за деца и възрастни, доста куклени и няколко некуклени пиеси, сценарии, а напоследък и две книги с проза. Най голяма популярност придобих като сценарист на филма „Куче в чекмедже”, но съдбоносен за всеки филм e преди всичко режисьорът.

Как виждате ролята на писателя днес в България и в света?

От работата си в театъра знам, че успехът на една роля зависи  от одобрението на публиката.  Струва ми се, че днес публиката, не само в България, но и по света губи интерес към безшумната, ненатрапчива, самовглъбена работа на писателя. Не и когато се посвети да помага на идеи и преодолее отвратата  от политиката. Вацлав Хавел в голямата роля на дисидент и политик е последният, за когото си спомням. Сещам се и за Пушкин, Пабло Неруда, Лорка, Солженицин… (Има и толкова други.) Някои мъчителни исторически времена привличат като магнит имената на  големи писатели в защита на доброто. (Би трябвало да кажа „прогреса”, но тази дума за мене е изхабена от употреба.)

Кои автори Ви изградиха като писател и кои бихте препоръчали на днешните млади хора?

Пазя следите на Анна Ахматова, Кавафис, сюрреалистите, Чехов, руските сатирици от сталинската ера, тъжните иронии на Константин Павлов, Виктор Ерофеев. От време на време си чета Селинджър, Збигнев Херберт, Радичков. Допада ми късната поезия на Дора Габе. По странно стечение на обстоятелствата преди две години получих  националната  награда на нейно име от град Добрич за книгата ми „Ние – негероите”.

Не препоръчвам! (Живях във време на задължителни препоръки.) Всеки сам си открива книгите, които са му нужни в различните  възрасти  –  в различните си просветления и мрачини, във вихрите на  собствените си екзалтации и депресии.

С какво бихте се занимавали, ако никога не бяхте посегнали към перото? Защо?

С професията си на лекар. И в нея има милост и безпощадност към  болестите на човека.

Липсва ли Ви сериозната критика у нас или това е прекрасно – като ученически купон без родителски надзор?

Критиката ли? Нямам време да се поставям в зависимост от нея, станах на 83 години. Написала съм си стих: „Живеенето е упражнение, което се изпълнява все по-трудно.” То е основното ми занимание, от време на време ме кара да излъчвам думи.

Мисля, че критиката би трябвало да наглежда растежа на крехкото, толкова уязвимо многоклетъчно създание на националната литература. (За да не  се превърне в някакъв саморекламиращ се Франкенщайн.)

Какво означава за Вас номинацията за наградата „Хеликон”?

Поласкана съм  да  бъда доближена (За втори път? Гледай ти!) до литературния свят, към който не принадлежа, но, както казах, тъй като съм на възраст, наградите за мене  са „хранителни  добавки” към самосъзнанието на човек, без които, като лекар зная, можеш и да минеш.