Майкъл Бонд: Работя от 9 часа сутрин, дори на Коледа

27.12.2016 Автори

В света на литературата мечета има много. Но две остават в историята като най-популярните и любими представители на своя вид. Естествено става дума за Мечо Пух и мечето от Перу – Падингтън.

Героят на Майкъл Бонд е толкова популярен вече, че има фен-магазини, а няма читател, посетил Лондон, който да не се отбие на гара Падингтън, просто за усети духа. Бонд разказва за живота в Лондон и подслушването на чужди разговори пред в. „Гардиън“.

„Пиша всеки ден от живота си, седем дни в седмицата, от почти 50 години. Дори на Коледа. Но все още ми харесва. От 30 години живея в една и съща къща и пиша в една и съща стая. Когато за първи път дойдох в Лондон, минах с лодка по канала наблизо и си помислих „Това е приятно място за живеене“, но дори не си и представях, че един ден ще живея тук. Стаята ми за писане е уютна, изпълнена с книги, с тъмно дървено бюро и прозорец, гледащ към градината. Малко мече Падингтън хвърля поглед към бюрото ми, щастлив съм тук. Въпреки че в някои дни трафикът по улицата и по канала е доста натоварен и е шумно. Но ми харесва да гледам през прозореца, докато пиша, да наблюдавам движението. Градски човек съм и се вдъхновявам от хората, които наблюдавам. Ако изляза за кратка разходка, се прибирам пращящ от идеи. Мисля, че мозъкът ми се е адаптирал към работата ми като писател – постоянно се ослушвам да уловя откъси от разговори.

Идеите ми в книгите са се родили по време на празници, докато пазарувам или наблюдавам внуците си. Падингтън носи много от баща ми в себе си – той беше много възпитан човек и никога не излизаше от къщи без шапка, така че да може да поздрави всяка дама, която срещне. Когато като дете ме водеше на плажа, той не сваляше шапката си дори във водата.

Сядам на бюрото в 9 сутринта. Използвам лаптоп, който обикновено е заринат с хартии, използвам и пишеща машина. Всъщност обичам пишещи машини, на тях можеш да пишеш с истински замах. Един от проблемите на работата в къщи е че те увлича и се оказва, че работиш доста. Не че се оплаквам, просто такъв е животът.

Хартията ми е проблемът. Имам завършени и незавършени истории, разхвърляни навсякъде. Когато искам да намеря някоя конкретна страница или книга, не мога, така че при мен хаосът не работи добре. Постепено ми свършва пространството, всъщност е абсурдно. Свършва ми пространството по рафтовете, имам много дебели справочници и почти никакво пространство за нови четива. Бях отгледан в дом, където книгите бяха част от обзавеждането, затова много обичам справочници. Имам склонност да ги колекционирам – за вино, за храна и т.н. Обикновено не ги отварям повече от веднъж. Всъщност разполагам с 95% от това, което искам да знам, в стаята си за писане.

Имах много приятен период преди 30 години, когато се преместих в Париж, за да пиша. Беше прекрасно, защото никой не ми пишеше, нищо не ме разсейваше, а вечер можех да се насладя на вкусната си вечеря. Ставах рано и прекарвах цялата сутрин в писане. Сега обаче не искам да пиша никъде другаде, въпреки че не е идеално, доста неща ме разсейват.

Пиша бързо, но никога не продължавам към следващата глава, докато не съм доволен от написаното в предната. Нямам против да се връщам над текста много пъти, това е начинът да стане добре. Обичам да работя с илюстраторите. Настоящият ми илюстратор на Падингтън живее в Америка и много го харесвам. Всеки път, когато нещо не ми допадне, той прави промени незабавно.

Не мисля, че съм станал по-бърз в писането с годините, но съм подобрим уменията си. Писането на Падингтън се случва лесно. Всъщност започнах да описвам истории и изведнъж агентът ми каза „Това е, имаш готова книга“.