Начало / България / „Светлина от Изтока“: българска пътешественичка ни представя своя Китай

„Светлина от Изтока“: българска пътешественичка ни представя своя Китай

kor_svetlina„Светлина от Изтока“ е дебютната книга на Наталия Бояджиева – журналист и пътешественик по душа. Тя живее три години в Пънлай, провинция Шандун.

Ето какво споделя авторката за творческите си търсения: „Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища…

С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.

Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.“

Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. Трудно може да се определи жанрът на творбата – в нея има елементи на разказ, публицистика (в основата си това са репортажите на Бояджиева за интернет радио „Татковина“), дневник  и пътеписи. Писателката си ги определя като нравописи. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен диск с аудиозаписи на репортажите за интернет радио „Татковина“ и още близо 400 снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.

dsc05076Авторката е щастлива, че е попаднала в малък провинциален град, където се е запазил духът на обикновения китаец. Имала е достатъчно време да опознае бита, навиците и мирогледа на местните хора. Китайските ѝ приятели са я допуснали в домовете и в сърцата си. От тях е научила много, с тяхна помощ е допълнила представата си за щастие.

Читателите ще почувстват древното величие на старите столици Сиан и Нандзин, както и на съвременната – Пекин. Ще изкачат свещените планини Тайшан и Луошан – така, както са го правили и всички китайски императори. Ще ги омае вълшебството на Водните градове по река Яндзъ – Уджън, Ситан и Ханджоу. Ще посетят  и родното място на Конфуций – Цюфу и ще ловят риба край остров Чандао. Очакват ги майстори на народните занаяти в Имението на Моу, четири сватби, Пекинска опера на сцената в парка, китайската Нова година и всякакви празници.

Познавателното и естетическото значение на нравописите се състои в това, че представляват убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от китайския живот.

 

ОТКЪС

 

Водните градове на река Яндзъ и Нежно Пънлайско Цвете (6)

/нравопис/

                                           Четиридесета част
Предизвикателството е да го приемеш този нов свят… и не просто да го приемеш, но и да го обикнеш.

След обяда продължихме разходката – влизахме в стари аптеки, магазини , гостилници, чайни, работилници – един древен, отминал свят… Само на Виви не й се струваше никак романтично, луташе се насам – натам като пеперуда с опърлени криле, гледаше с невиждащ поглед – преживяваше нещо травмиращо и опустошително, за което нямах обяснение. Когато поспирах за снимки, тя нямаше търпение да ме изчака, после внезапно и без да се обади, хлътваше в някой вход и аз дълго се озъртах за нея… От време на време ми разясняваше по нещо, но без ентусиазъм.

Мъчението продължи безкрайно. До края на втория ден недоумението ми се превърна в отчаяние и накрая – в примирение… Вероника мрачно предположи, че вероятно пънлайското момиче не иска тя да е с нас. Успокоих я набързо, ала съмнението се загнезди и в мен… Загадката се разкри едва след завръщането ни, но отсега булото започна да се повдига…

„Светът на жените е по-интересен от света на мъжете и аз нищо не мога да направя срещу това”  – казва немският режисьор Фасбиндер и тази негова мисъл особено ми допадна, намирам много истина в нея. Не само в киното, и в живота е така.
Тази мисъл се преплиташе в съзнанието ми заедно с легендата за Бялата змия и нейната приятелка Зелената змия и с тихите образи на приятелките, тръгнали по две, по две на екскурзия в Уджън… Нищо чудно, че югът е родината на лаотун и нюшу.

    И тъй като сме на юг, разкривам ви някои тайни от емоционалния живот на китайските жени.

    “Лао тун” (lao tong) е древна китайска фраза със значение “приятели за цял живот”.
Едно съкровище, благословия, по-скъпо от родно сестринство е лао тун за китайките. Алин ми каза, че днес малко жени имат лао тун, динамичният живот ги разделя. А Ники – друга приятелка от Пънлай – сподели, че харесва чистотата на женското приятелство лао тун, но не и причините, довели до него.

В китайската провинция приблизително 800 милиона души живеят с по-малко от един долар на ден. На много места, дори и днес, парите нямат никаква стойност, вместо тях съществува бартерна икономика.

След брака жената преминава като вещ в семейния дом на съпруга си. Тя може никога повече да не види собственото си семейство. Ако свекърът и свекървата са мили с нея и тя роди син, може да й бъде разрешено това. Жестоката действителност за много жени е договореният брак – още като деца те са обещани за съпруги, често за уреждане на семейни дългове. Съпругът може да бъде много по-възрастен от нея. Ако тя не успее да роди син, може да бъде подложена на подигравки и дори побой от страна на съпруга и семейството му. Ако има дъщеря, бебето може да бъде убито при раждането, защото момичето е бреме и няма стойност за семейството, освен като източник на радост за майката. Това е мрачната действителност и в много други страни като Индия, Корея, Сингапур, Малайзия и Пакистан. За милиони жени по земята животът е по-лош от робство.

Жените в селските райони не познават любовта по същия начин като жените на Запад. Те не могат да избират собствените си съпрузи и интимните отношения не са удоволствие за тях, а част от задължението да заченат син. Раждането е примитивно, без лекарска помощ и жената може да не оцелее, а ако е родила момиче, тази вероятност се увеличава.

Жените са значително по-малко в Южна Азия и може да се очаква, че тяхната ценност ще нарасне, но това не се случва. Подчертавам отново – не става дума за богатите градове по източното крайбрежие, а за изостаналите и бедни райони на юг и запад в страната. Различията са колосални.

Престъплението в Китай спрямо жените е превързването на стъпалата до счупването им, обичай отпреди хиляда години. Жестоката практика е била израз на майчина любов и дълг към малките дъщерички. Преди седмия им рожден ден те трябвало да се сдобият с изящни крачета – “златен лотос”, за да станат по-привлекателни и да могат да се омъжат. Рядко някое момиче е избягвало тежката участ. Такова непокорно дете се е оказала бабата на Виви – тя е останала “голямокрака” – за срам на родителите си. Щом е станала баба на някого, значи се е омъжила – но не изгодно!

В десет процента от случаите децата умират от усложнения като гангрена. За щастие след революцията тази практика е обявена за незаконна. До 2000 г. някои по-възрастни китайки все още страдат от инвалидност, причинена от бинтоването на краката.

Танцът е всенародно изкуство по света, огледало на духа. Но не и при китайците. Причината за липсата на танцова традиция откриваме именно в осакатяването на жените.

Какво ли не се случва в общества, затворени от хилядолетия за света…

В селските райони около един милион жени се самоубиват всяка година (три пъти повече, отколкото в градовете). Това е реакция на унижението и в корените му се крие още отчаяние, смазваща бедност, тежка работа и жестоко отношение. Мъчително е да се разказва всичко това, но така стигнахме до корените на уникалното приятелство лао тун. Обичайно е и сега китайките да се наричат помежду си “сестри”, те имат основание за това. Сестринството дава подкрепа и сила на жените по тези места. Връзката лаотун понякога е част от подготовката за сключване на брак и сестринството се прекратява при женитбата. Но обикновено такава връзка трае цял живот.

Случва се и друго – лаотун се формира като брак преди още бебетата да се родят, но и двете деца се оказват момиченца, противно на надеждите на техните родители. Такава връзка може да възникне и чрез посредник, както става при уредените бракове. Момичета с подходящи рождени дати, възраст и произход, преценени от посредничката, ще се свържат в сестринство за цял живот. То ще оцелее през брака, раждането на деца и вдовството – такава връзка рядко се отказва или прекъсва.

Лаотун е нещо повече от обикновена женска солидарност, срещана по нашите земи. Освен нея, в това понятие се включва и усещането за обединение, за общност на потиснатите в отпор към господарите мъже. Сродни души, свързани завинаги.

    Друга духовна традиция на юг е уникалният писмен език ню шу (nu shu) , използван само от жените и пазен в тайна от мъжете от хилядолетия. Никай не знае със сигурност произхода му, но се предполага, че младо момиче от провинция Хунан, което е избрано за императорска конкубина някъде през трети век, го е измислило. Девойката е мислела, че ще живее привилегирован живот, но всъщност е била обречена на затворническа самота в свят от интриги и злоба. За да разкаже истината за своя живот на майка си и сестрите си, тя съчинила този код. Ню шу в някои отношения прилича на китайския, но йероглифите са по-стройни и издължени, пишат се в колони надолу и се четат отдясно наляво.

Докато се омъжи – на около 17 години – момичето е живеело на втория етаж в стая с един прозорец, през който да гледа света. След сватбата тя отива в дома на съпруга си в също такава стая с един прозорец, където живее като затворничка до края на дните си – куцукайки с пречупените си стъпала и в пълно невежество. В своята вечна самота те са копнеели да изразят себе си и да намерят утеха при други жени. Използват ню шу, за да разкажат за малкото си радости и многото мъка. “Ние четяхме ню шу не за слава, а защото страдахме” и “Всяка дума е като цвете. – казва последната носителка на тази единствена по рода си писмена система Ян Хуани, селска вдовица на 98. – То подобри живота ни, защото вече можехме да изразяваме себе си по този начин.”

Това деликатно писмо се е предавало от баба на внучка, от леля на племенница, от приятелка на приятелка и никога, никога не е било споделяно с мъже и момчета. Оцелелите дневници на поколения жени представляват уникална хроника от векове насам.

Когато на всички седемгодишни момичета в селото краката им са бинтовани и счупени, майките им помагат да се свържат с друго дете в “заклето сестринство”. Момичетата учат заедно женското писмо, работят върху своите дневници и подготвят “книгите за третия сватбен ден”. На третия ден след сватбата младата невяста ще получи така наречената “Книга на третия ден”, в която майка й и заклетата й сестра изразяват скръбта си от загубата на дъщеря и приятелка и изказват благопожелания за щастие. Написаното е на ню шу, така че младоженецът не може да го прочете. Останалите страници са празни – в тях булката ще записва собствените си чувства и преживявания, пак с помощта на тайнописа и това го превръща в скъпоценен дневник – свидетелство на епохата. Проучено е, че в районите, където се е използвало ню шу, самоубийствата са значително по-малко.

Ню шу излезе на светло едва преди около двадесет години. Само шепа жени са останали, които владеят този умиращ език. Би било жалко това уникално културно наследство – символ на устойчивостта на жените в една деспотична среда – да бъде загубено за поколенията.

Местните власти в Пумей все пак са се погрижили и са построили училище и музей на тази ценност. Ху Мей Юе е научила езика от баба си и идва всяка събота да преподава ню шу на селските момичета.

Днес китайското правителство осигурява възможност на селските момичета да работят в индустрията, да спестят пари и да завършат образованието си. Младите жени работят по три години в големите фабрики на Южен Китай. Когато се върнат по селата си, те имат пари, образование и достойнство. Могат да развиват собствен малък бизнес и имат материалната възможност да си избират сами съпрузи. За първи път от 4 хиляди години китайските жени в селските райони имат стойност в тяхното общество и наистина “държат половината небе”. Те казват: “Ние носим наследството на лао тун с чувство на гордост, както и усещането за свързаност просто защото сме жени”.

Целта е не да имаме големи преживявания, а да живеем с голяма любов и голяма мъдрост – мислех си по пътя на връщане.

След цяла нощ в автобуса в понеделник сутринта бяхме вече в Янтай. Раздвижихме изтръпнали снаги и застанахме на улицата в очакване на такси. През целия път към Пънлай Виви плака горчиво като за прощаване – завинаги. Никога не я бях виждала такава. Никакви успокоения не помагаха. Таксито спря пред портала на компанията, където работи Виви точно в началото на работния ден, тя слезе отчаяна.
Прибрахме се и ние по домовете.
Когато й се обадих на другия ден, тя беше толкова щастлива. Извинява се – всичко било заради Вероника, третият човек в нашето приятелско пътуване. И нещата продължиха от там, където бяха прекъснали заради екскурзията. Изчезна терзанието от загадката, което в момента е без значение.

Имах късмет да видя Водните градове. В тях е целият Китай – с неговата изобретателност, спокойствие и увереност, че ще успее. С вкуса му към красивото. Горда съм и с моето приятелство – дълбоко, чисто и истинско, каквото може да бъде само при децата. У всеки възрастен се крие едно дете – едно вечно дете, което изисква неспирно грижа, внимание и обич.

Разстоянието и времето не са от значение. Всъщност нищо не прави Земята да изглежда толкова голяма, колкото приятелите, които са далече, чрез тях се измерват географските ширини и дължини.
Благодаря ти, мила Виви, за тъжната екскурзия. За мен това беше най-прекрасното пътуване на света – пътуване към нашето приятелство.
Ще се видим във Варна, знам.

Само не си мислете, че всички китайски момичета са такива. Тя е единствена – моето Нежно Пънлайско Цвете – моята лао тун.

 

Прочетете още

ил.1.университета

Кеймбридж отменя цензурата си за Китай

„Кеймбридж юнивърсити прес” (CUP) отменя цензурата си на над 300 статии в Китай, за която …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *