Начало / България / „Светлина от Изтока“: българска пътешественичка ни представя своя Китай

„Светлина от Изтока“: българска пътешественичка ни представя своя Китай

kor_svetlina„Светлина от Изтока“ е дебютната книга на Наталия Бояджиева – журналист и пътешественик по душа. Тя живее три години в Пънлай, провинция Шандун.

Ето какво споделя авторката за творческите си търсения: „Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища…

С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.

Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.“

Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. Трудно може да се определи жанрът на творбата – в нея има елементи на разказ, публицистика (в основата си това са репортажите на Бояджиева за интернет радио „Татковина“), дневник  и пътеписи. Писателката си ги определя като нравописи. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен диск с аудиозаписи на репортажите за интернет радио „Татковина“ и още близо 400 снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.

dsc05076Авторката е щастлива, че е попаднала в малък провинциален град, където се е запазил духът на обикновения китаец. Имала е достатъчно време да опознае бита, навиците и мирогледа на местните хора. Китайските ѝ приятели са я допуснали в домовете и в сърцата си. От тях е научила много, с тяхна помощ е допълнила представата си за щастие.

Читателите ще почувстват древното величие на старите столици Сиан и Нандзин, както и на съвременната – Пекин. Ще изкачат свещените планини Тайшан и Луошан – така, както са го правили и всички китайски императори. Ще ги омае вълшебството на Водните градове по река Яндзъ – Уджън, Ситан и Ханджоу. Ще посетят  и родното място на Конфуций – Цюфу и ще ловят риба край остров Чандао. Очакват ги майстори на народните занаяти в Имението на Моу, четири сватби, Пекинска опера на сцената в парка, китайската Нова година и всякакви празници.

Познавателното и естетическото значение на нравописите се състои в това, че представляват убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от китайския живот.

 

ОТКЪС

 

Водните градове на река Яндзъ и Нежно Пънлайско Цвете (6)

/нравопис/

                                           Четиридесета част
Предизвикателството е да го приемеш този нов свят… и не просто да го приемеш, но и да го обикнеш.

След обяда продължихме разходката – влизахме в стари аптеки, магазини , гостилници, чайни, работилници – един древен, отминал свят… Само на Виви не й се струваше никак романтично, луташе се насам – натам като пеперуда с опърлени криле, гледаше с невиждащ поглед – преживяваше нещо травмиращо и опустошително, за което нямах обяснение. Когато поспирах за снимки, тя нямаше търпение да ме изчака, после внезапно и без да се обади, хлътваше в някой вход и аз дълго се озъртах за нея… От време на време ми разясняваше по нещо, но без ентусиазъм.

Мъчението продължи безкрайно. До края на втория ден недоумението ми се превърна в отчаяние и накрая – в примирение… Вероника мрачно предположи, че вероятно пънлайското момиче не иска тя да е с нас. Успокоих я набързо, ала съмнението се загнезди и в мен… Загадката се разкри едва след завръщането ни, но отсега булото започна да се повдига…

„Светът на жените е по-интересен от света на мъжете и аз нищо не мога да направя срещу това”  – казва немският режисьор Фасбиндер и тази негова мисъл особено ми допадна, намирам много истина в нея. Не само в киното, и в живота е така.
Тази мисъл се преплиташе в съзнанието ми заедно с легендата за Бялата змия и нейната приятелка Зелената змия и с тихите образи на приятелките, тръгнали по две, по две на екскурзия в Уджън… Нищо чудно, че югът е родината на лаотун и нюшу.

    И тъй като сме на юг, разкривам ви някои тайни от емоционалния живот на китайските жени.

    “Лао тун” (lao tong) е древна китайска фраза със значение “приятели за цял живот”.
Едно съкровище, благословия, по-скъпо от родно сестринство е лао тун за китайките. Алин ми каза, че днес малко жени имат лао тун, динамичният живот ги разделя. А Ники – друга приятелка от Пънлай – сподели, че харесва чистотата на женското приятелство лао тун, но не и причините, довели до него.

В китайската провинция приблизително 800 милиона души живеят с по-малко от един долар на ден. На много места, дори и днес, парите нямат никаква стойност, вместо тях съществува бартерна икономика.

След брака жената преминава като вещ в семейния дом на съпруга си. Тя може никога повече да не види собственото си семейство. Ако свекърът и свекървата са мили с нея и тя роди син, може да й бъде разрешено това. Жестоката действителност за много жени е договореният брак – още като деца те са обещани за съпруги, често за уреждане на семейни дългове. Съпругът може да бъде много по-възрастен от нея. Ако тя не успее да роди син, може да бъде подложена на подигравки и дори побой от страна на съпруга и семейството му. Ако има дъщеря, бебето може да бъде убито при раждането, защото момичето е бреме и няма стойност за семейството, освен като източник на радост за майката. Това е мрачната действителност и в много други страни като Индия, Корея, Сингапур, Малайзия и Пакистан. За милиони жени по земята животът е по-лош от робство.

Жените в селските райони не познават любовта по същия начин като жените на Запад. Те не могат да избират собствените си съпрузи и интимните отношения не са удоволствие за тях, а част от задължението да заченат син. Раждането е примитивно, без лекарска помощ и жената може да не оцелее, а ако е родила момиче, тази вероятност се увеличава.

Жените са значително по-малко в Южна Азия и може да се очаква, че тяхната ценност ще нарасне, но това не се случва. Подчертавам отново – не става дума за богатите градове по източното крайбрежие, а за изостаналите и бедни райони на юг и запад в страната. Различията са колосални.

Престъплението в Китай спрямо жените е превързването на стъпалата до счупването им, обичай отпреди хиляда години. Жестоката практика е била израз на майчина любов и дълг към малките дъщерички. Преди седмия им рожден ден те трябвало да се сдобият с изящни крачета – “златен лотос”, за да станат по-привлекателни и да могат да се омъжат. Рядко някое момиче е избягвало тежката участ. Такова непокорно дете се е оказала бабата на Виви – тя е останала “голямокрака” – за срам на родителите си. Щом е станала баба на някого, значи се е омъжила – но не изгодно!

В десет процента от случаите децата умират от усложнения като гангрена. За щастие след революцията тази практика е обявена за незаконна. До 2000 г. някои по-възрастни китайки все още страдат от инвалидност, причинена от бинтоването на краката.

Танцът е всенародно изкуство по света, огледало на духа. Но не и при китайците. Причината за липсата на танцова традиция откриваме именно в осакатяването на жените.

Какво ли не се случва в общества, затворени от хилядолетия за света…

В селските райони около един милион жени се самоубиват всяка година (три пъти повече, отколкото в градовете). Това е реакция на унижението и в корените му се крие още отчаяние, смазваща бедност, тежка работа и жестоко отношение. Мъчително е да се разказва всичко това, но така стигнахме до корените на уникалното приятелство лао тун. Обичайно е и сега китайките да се наричат помежду си “сестри”, те имат основание за това. Сестринството дава подкрепа и сила на жените по тези места. Връзката лаотун понякога е част от подготовката за сключване на брак и сестринството се прекратява при женитбата. Но обикновено такава връзка трае цял живот.

Случва се и друго – лаотун се формира като брак преди още бебетата да се родят, но и двете деца се оказват момиченца, противно на надеждите на техните родители. Такава връзка може да възникне и чрез посредник, както става при уредените бракове. Момичета с подходящи рождени дати, възраст и произход, преценени от посредничката, ще се свържат в сестринство за цял живот. То ще оцелее през брака, раждането на деца и вдовството – такава връзка рядко се отказва или прекъсва.

Лаотун е нещо повече от обикновена женска солидарност, срещана по нашите земи. Освен нея, в това понятие се включва и усещането за обединение, за общност на потиснатите в отпор към господарите мъже. Сродни души, свързани завинаги.

    Друга духовна традиция на юг е уникалният писмен език ню шу (nu shu) , използван само от жените и пазен в тайна от мъжете от хилядолетия. Никай не знае със сигурност произхода му, но се предполага, че младо момиче от провинция Хунан, което е избрано за императорска конкубина някъде през трети век, го е измислило. Девойката е мислела, че ще живее привилегирован живот, но всъщност е била обречена на затворническа самота в свят от интриги и злоба. За да разкаже истината за своя живот на майка си и сестрите си, тя съчинила този код. Ню шу в някои отношения прилича на китайския, но йероглифите са по-стройни и издължени, пишат се в колони надолу и се четат отдясно наляво.

Докато се омъжи – на около 17 години – момичето е живеело на втория етаж в стая с един прозорец, през който да гледа света. След сватбата тя отива в дома на съпруга си в също такава стая с един прозорец, където живее като затворничка до края на дните си – куцукайки с пречупените си стъпала и в пълно невежество. В своята вечна самота те са копнеели да изразят себе си и да намерят утеха при други жени. Използват ню шу, за да разкажат за малкото си радости и многото мъка. “Ние четяхме ню шу не за слава, а защото страдахме” и “Всяка дума е като цвете. – казва последната носителка на тази единствена по рода си писмена система Ян Хуани, селска вдовица на 98. – То подобри живота ни, защото вече можехме да изразяваме себе си по този начин.”

Това деликатно писмо се е предавало от баба на внучка, от леля на племенница, от приятелка на приятелка и никога, никога не е било споделяно с мъже и момчета. Оцелелите дневници на поколения жени представляват уникална хроника от векове насам.

Когато на всички седемгодишни момичета в селото краката им са бинтовани и счупени, майките им помагат да се свържат с друго дете в “заклето сестринство”. Момичетата учат заедно женското писмо, работят върху своите дневници и подготвят “книгите за третия сватбен ден”. На третия ден след сватбата младата невяста ще получи така наречената “Книга на третия ден”, в която майка й и заклетата й сестра изразяват скръбта си от загубата на дъщеря и приятелка и изказват благопожелания за щастие. Написаното е на ню шу, така че младоженецът не може да го прочете. Останалите страници са празни – в тях булката ще записва собствените си чувства и преживявания, пак с помощта на тайнописа и това го превръща в скъпоценен дневник – свидетелство на епохата. Проучено е, че в районите, където се е използвало ню шу, самоубийствата са значително по-малко.

Ню шу излезе на светло едва преди около двадесет години. Само шепа жени са останали, които владеят този умиращ език. Би било жалко това уникално културно наследство – символ на устойчивостта на жените в една деспотична среда – да бъде загубено за поколенията.

Местните власти в Пумей все пак са се погрижили и са построили училище и музей на тази ценност. Ху Мей Юе е научила езика от баба си и идва всяка събота да преподава ню шу на селските момичета.

Днес китайското правителство осигурява възможност на селските момичета да работят в индустрията, да спестят пари и да завършат образованието си. Младите жени работят по три години в големите фабрики на Южен Китай. Когато се върнат по селата си, те имат пари, образование и достойнство. Могат да развиват собствен малък бизнес и имат материалната възможност да си избират сами съпрузи. За първи път от 4 хиляди години китайските жени в селските райони имат стойност в тяхното общество и наистина “държат половината небе”. Те казват: “Ние носим наследството на лао тун с чувство на гордост, както и усещането за свързаност просто защото сме жени”.

Целта е не да имаме големи преживявания, а да живеем с голяма любов и голяма мъдрост – мислех си по пътя на връщане.

След цяла нощ в автобуса в понеделник сутринта бяхме вече в Янтай. Раздвижихме изтръпнали снаги и застанахме на улицата в очакване на такси. През целия път към Пънлай Виви плака горчиво като за прощаване – завинаги. Никога не я бях виждала такава. Никакви успокоения не помагаха. Таксито спря пред портала на компанията, където работи Виви точно в началото на работния ден, тя слезе отчаяна.
Прибрахме се и ние по домовете.
Когато й се обадих на другия ден, тя беше толкова щастлива. Извинява се – всичко било заради Вероника, третият човек в нашето приятелско пътуване. И нещата продължиха от там, където бяха прекъснали заради екскурзията. Изчезна терзанието от загадката, което в момента е без значение.

Имах късмет да видя Водните градове. В тях е целият Китай – с неговата изобретателност, спокойствие и увереност, че ще успее. С вкуса му към красивото. Горда съм и с моето приятелство – дълбоко, чисто и истинско, каквото може да бъде само при децата. У всеки възрастен се крие едно дете – едно вечно дете, което изисква неспирно грижа, внимание и обич.

Разстоянието и времето не са от значение. Всъщност нищо не прави Земята да изглежда толкова голяма, колкото приятелите, които са далече, чрез тях се измерват географските ширини и дължини.
Благодаря ти, мила Виви, за тъжната екскурзия. За мен това беше най-прекрасното пътуване на света – пътуване към нашето приятелство.
Ще се видим във Варна, знам.

Само не си мислете, че всички китайски момичета са такива. Тя е единствена – моето Нежно Пънлайско Цвете – моята лао тун.

 

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

zibil42

Работник от чистотата дари редки книги

Чен Хуанвей ги събирал по време на работа 69-годишният днес Чен живее в провинция Съчуан. …