Лира Литературно-рекламна Агенция
Д-р Алоис Пичлер бил почти винаги заобиколен от книги. През 1869 г. баварецът приел поста на „необикновения библиотекар“ на Императорската обществена библиотека в Санкт Петербург – престижна работа, която му носела заплата три пъти по-висока от обичайната за книжовниците в Русия по това време: 3000 рубли.
Много библиотекари дълбоко уважавали книгите, докато Пичлер бил направо засегнат от неконтролируемо заболяване. Няколко месеца след като заел престижната позиция, екипът на библиотеката започнал да открива липси сред книгите – те заподозрели кражба. Охраната забелязала, че Пичлер се държал странно – изпускал книги на изхода и бързо ги връщал на рафтовете, отказвал да свали голямото си палто, напускал библиотеката многократно през деня. Започнали да го наблюдават внимателно. През март 1871 г. в дома му били намерени около 4500 книги, посветени на най-разнообразни теми – от правенето на парфюми до теология. Това е най-голямата известна кражба от библиотека, разказва сайтът www.atlasobscura.com.
Пичлер бил изправен пред съда, а неговият адвокат пледирал, че той не можел да контролира поведението си, обяснява Мери Стюард в книгата „Библиотеките и културата“. Той бил повлиян от „специфично ментално състояние, мания, но не в легалния или медицински списък на думата, но свързана с насилствена, неустоима и неконтролирана страст“, пише Стюард. Целта на тази защита била да се намали наказанието, но намерението не сработило.
Пичлер, който бил признат за виновен и заточен в Сибир, бил жертва на „библиоманията“ – мрачно псевдопсихологическо заболяване, което се разпростряло сред висшите класи в Европа и Великобритания през 19 век. Симптомите включвали мания за колекциониране на първи издания, ранни копия, книги в определени размери или отпечатани на специфична хартия. „Всяка мания може да се превърне в реално заболяване“, твърди Дейвид Фернандес от Университета в Торонто и още: „Един от сериозните фактори е финансовият аспект, дори назад в миналото“.
Елитът и учените правели всичко възможно, за да се доберат до книги, независимо от цената. Някои колекционери прахосвали цялото си имущество в името на библиотеките си. Въпреки че никога не била медицински класифицирана, хората през 19 век искрено се бояли от библиоманията. Има редица документирани измислени и реални случаи на библиомания, но най-известният и странен е документиран от пастор Томас Фрогнел Дибдин – английски книголюбител, страдащ от невроза. През 1809 г. той публикува „Библиомания – книга на лудостта“: серия от странни измислени диалози, базирани на разговори с истински колекционери, издирени от Дибдин.
„Най-точното описание за книгата е „странна“, твърди Фернандес, който изучава първото издание на творбата: „Това е продукт на спецификите на едно поколение“. На корицата е изобразен характерен персонаж – книжният глупак, който е символ на маниакалното събиране на четива, особено разпространено сред учени и колекционери. Според преподобния Дибдин „чумата“ достига апогея си в Париж и Лондон през 1789 г. След Френската революция много аристократи разпродават имуществото си, за да избягат от страната, и много библиотеки се изпразват. Каталозите от 18 век са пълни с френски книги, обяснява Фернандес, а цените на антикварните издания скачат четворно в този период.
Мъже и жени купуват книги с цел да запазят европейското литературно наследство, докато други го правят, за да излъчват благополучие и мощ. По това време отпечатването на книга е деликатно изкуство, извършвано на ръка – от рязането на хартията до съшиването, което носело добавена стойност. Тогава, както и сега, колекционерите били движени от най-различни мотиви, включително от шрифтовете. Един от любимите бил „черната буква“, а шотландският поет Робърт Пиърс Джилис пише в мемоарите си през 1851 г.: „Разцъфна мания по издания, изписани с „черна буква“, въпреки че купуващите ги не четат повече от 50 страници без прекъсване“.
Съществували и колекционери, които купували книги заради страстта от притежанието им. В „Библиомания – книга на лудостта“ Дибдин описва симптомите на заболяването, някои от тях напълно въображаеми. Той използва медицински език, сякаш страданието е реално, и посочва осем типа книги, по които колекционери полудяват: първи издания, оригинални издания, с шрифт „черната буква“, големи издания, книги с неизрязани краища на хартията, илюстрирани издания, уникални издания с дървена обшивка, както и такива, отпечатвани върху пергамент. В допълнение към колекционирането и писането на книги преподобният създава и клуб на книголюбителите, който става известен с търговията си със стари книги. Дибдин бил най-известният диагностик на страданието, но и очевидно – най-голямата му жертва.
Докато други пишат книги за библиоманията, включително романа на Гюстав Флобер за монаха убиец на съперник книгоман, Дибдин оставя в наследство ключова за характеристиките на периода аналитична творба – сатирична, но и хумористична, критичен прочит на колекционерството. Въпреки че са измислени, персонажите в нея имат съвсем реални прототипи. „Когато книгата излиза през 1809 г., четенето било присъщо на висшата класа, а представителите ù се познавали“, обяснява Фернандес. Такъв е примерът с английския колекционер Ричард Хъбър, който притежавал 8 къщи с около 146 000 редки заглавия, съхранявани в тях – колекция, за която той похарчил истинско състояние за времето си от 100 000 паунда. Междувременно семейството на сър Томас Филипс било разорено от страстта му да събира ръкописи на пергамент, но той настоявал да събира по едно копие от всяка издадена в тази форма книга. Според негов съвременник, къщата на Филипс се била превърнала в разпадащо се блато от книги.
Днес подобно поведение изглежда повече като презапасяване, въпреки че някои съвременни учени свързват библиоманията с обсесивно-компулсивното разстройство. „Очевидно е, че това не е нормално поведение, а нещо много по-сериозно“, пише Анна Кнътсън в „Journal of Art Crime“ и допълва: „Удоволствието от колекционирането на книги може да бъде толкова дълбоко, че да определи целия живот на индивида и да се превърне в единствена негова цел“. Дибдин вярвал, че лечението на библиоманията е по-голямата масовост на книгите и това му вярване се сбъднало. С течение на времето желанието да се трупат стоки отслабвало в унисон с улесняването на производството им. Но разказите на Дибдин остават поучителни и особено релевантни на днешните обсесии. Иронията е, че „Библиомания – книга на лудостта“ била особено популярна именно сред съмишлениците на Дибдин, чиято колекционерска страст понякога достигала крайни мащаби.
