Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Отдавна не бях попадал на автор, който, без да се прави на постмодернист, изящен стилист или всезнайко, по най-баламския начин ме накара да изчета романа му от първата до последната страница и да пожелая да очаквам продължението. Той сякаш съвсем лекичко ме бе хванал за пеша и ми бе казал: „Ела за малко да чуеш една обикновена история.” И аз го бях последвал, без да се дърпам.
Познавам автора, макар и под вънкашност съща, но под име друго, ала не съм допускал, че има дарбата на толкова увлекателен разказвач. При това още в писателския си дебют „Бог и гадното копеле”. Явно човекът дълго и мълчаливо се е готвил и много внимателно е наблюдавал какви грешки се допускат в прощъпулниците, та да ги избегне в своя. Винаги съм знаел, че е по-добре да си затваряш устата и да си отваряш очите. Е, направил го е.
Историята, която Георги Савов ни разказва, е една от хилядите на млади българи, ударени с чука на демокрацията изневиделица, без предварителни психологически увертюри и тичане на място за загрявка. Тя, ДЕМОКРАЦИЯТА, дойде и цапардоса всекиго различно. И точно от това различие навярно е дошъл творческият гъдел, подтикнал Савов да седне пред клавиатурата. Всички, или поне по-възрастните, видяхме начините и средствата, гърчовете и фликфлаците, чрез които някои, довчера наши спътници в раздрънкания обществен транспорт, се озоваха в лъскавите превозни средства от частния. Ала и до ден днешен като че ли не се питаме достатъчно настойчиво: На каква цена стана това? С какво се разделяш, когато смениш колата и живота си? И нерядко не се ли озоваваш в оная, най-бавната, пред която стократно предпочиташ раздрънкания автобус от миналото?
И може би най-важният въпрос: докъде човек е редно да стигне в името на любовта си?
„Бог и гадното копеле” е книга, която се чете бързо, но се осмисля постепенно. Тя е като кратък виц, на който се разхилваш, но който после те държи дълго време и те удивлява със своята простота и истинност. След прочита ù се сещаш не само за публично известните гадни копелета, но и за гадното копеле в себе си, довело до безчинствата на първите. Голямата подмяна в нашия живот бе възможна само благодарение на множеството малки подмени, които всеки от нас – явно или скришом, съзнателно или от глупост – позволи да се случат първо с него, а после, в по-голям мащаб, и с избраниците му. Как беше – пътят към ада е постлан…?
За тези добри намерения, за съвестта и за пропилените години живот са същинските терзания на Георги Савов. Умишлено не преразказвам сюжета, за да държи утре читателя така, както държа вчера мен. Но твърдя, че в този роман Бог не е само в отделените за него пасажи. Неговата сянка и взор са навсякъде в повествованието – невидимо, но неотменно. Не назидателно, а спасително. Защото и най-гадните копелета някога са били малки ангелчета, вкопчили се в ръката на майка си, докато са правели първите си несигурни крачки по тази хлъзгава земя.
