Лира Литературно-рекламна Агенция
Поредният успешен проект на „Пощенска кутия за приказки“ събра в столичната книжарница „Хеликон Витоша“ хора, които искат да видят на живо жената, раздаваща се години наред безкомпромисно в мрежата. Но тя се оказа … Иво Петров. Чаровен млад човек, журналист, поел смелостта да бъде социално явление.
Към когото и да са насочени посланията на виртуалната леля Евдокия, въздействието им е толкова ярко, че всеки, независимо от своята възраст, пол и професия, искрено им се „хваща“. Защото те достигат душата му. Миг преди полета си за Германия, където живее, Иво Петров даде интервю на Люси Еленкова. Гласът на автора ще можете да чуете по радио „Хеликон“.
– Разочароваха ли се феновете ти, когато видяха, че въобще не приличаш на леля Евдокия?
– Те много се смяха. Доста от тях знаеха, че леля Евдокия не е леля, но на мнозина им беше интересно да видят кой е човекът зад нея.
– Защо беше цялата мистификация? Трябваше ли да се криеш зад образа на жена на зряла възраст, та ти си наполовина на нейните години?
– Ха-ха, благодаря ти за комплимента, годините са ми даже повече от половината на леля Евдокия. В началото всичко беше една шега между мен и Ваня Щерева. Ние си пишехме глупости, говорехме си „за плетки“, за любов, за разни общи неща и постепенно около нас се събраха фенове и фенки, приятели. Бяха 500, после 1000, 5000 и още повече. Не знаеш кога точно настъпва моментът, в който трябва да разкажеш на всички, пък и аз не търсех публика целенасочено, виждах че хората се забавляват. Това беше по-важно за мен. Но те станаха почти 15 хиляди и беше ясно, че трябва да се покажа.
– Всъщност какво дава леля Евдокия на всички тези хора, че толкова я харесват – съвети за живота, разказ за Германия от първо лице?
– Не бих ги нарекъл съвети. По-скоро нещата от живота през собствен поглед. Погледът на една земна българска жена от малко село, която живее в Германия. И разказва за простички, ежедневни неща, които там я впечатляват.
– Тя кого иронизира – българите тук или живота там?
– О, тя е положителен герой. Никого не иронизира, направо е „майка Тереза“. Приятелите ми се смеят, но аз създадох леля Евдокия такава, че по-нататък нейният образ да ми стане пример, да учи мен – Иво.
– Стремиш ли се към слава чрез тази жена?
– Ни най-малко. Даже в края на книгата съм написал, че ако критиците имат забележки към книгата, да не се занимават с нея. Това не е литература и няма претенции да се изживява като такава. Няма амбиции да печели награда, нито ще се изучава в училище. „Писмата на леля Евдокия“ е реверанс към многобройните приятели във фейсбук, които всеки ден се забавляват с нея и й дават мотивация, сила и енергия.
– Понеже казваш, че не е литература, не се ли притесняваш, че ще те обвинят в преследване на модната тенденция – всеки блогър, или човек, станал популярен чрез интернет, да се стреми да издаде книга?
– Аз допреди две години нямах никакво намерение да издавам книга. Работех като телевизионен редактор, сега съм в една рекламна агенция и съм доста далеч от блогърството, то се случва някак между другото. Когато нещата с Евдокия станаха сериозни, установих колко е важна тя за много хора, каква подкрепа получавам от тях и какви хубави думи ми пишат. Те самите почнаха да питат: „Кога най-после ще събереш всичките истории, за да ги имаме в една книга?
– На какво се смеят германците, в момента въобще весело ли е да се живее в Германия?
– Зависи къде, иначе немският хумор е лек. Това, което те нямат, е просташки хумор. Ако гледате техните вечерни ток шоута по телевизията, ще видите, че са доста хапливи.
– Шегуват ли се с политиците си?
– Да, много. Това е част от тяхната медийна култура.
А ето какво се случва във фейсбук. Позволихме си да вземем оттам искреното писмо на Цвета Димитрова, преживяла загубата на своята сестра. Цитираме го без редакция и с уважение.
Моето писмо до леля Дочка или защо тази книга може да ни промени към добро
10 април 2014 година. Четвъртък. Денят, в който за първи път писах на леля Дочка. С една специална молба. Денят, в който сестра ми беше болна, далеч от дома, за тежки изследвания в Истанбул. Едно от малкото неща, на които се радваше тогава бяха постовете на леля Дочка.
Затова, без да знам дали имам право на това, помолих леля Дочка да й изпрати едно съобщение за кураж и късмет. А тя ми отговори:
„Хич няма да са притесняваш, леле. Ей сега ти го прочетах, ама довечера към 9 ч. или утре сабален ша напиша нещо на сестричката ти. Много ясно, че няма да я оставим фбеда“
Така и направи. На този 10 април писмото на стената й беше за Бистра. И на него отвърнаха стотици. Помолиха се, пратиха енергия, добрина от сърце.
А аз гледам как очите на сестра ми стават по-сини, пълнят се със светлинка… гледам и си мисля: леле, тези писма са по-велики и от колайдера на ЦЕРН! Ей така се появява всъщност “божествената частица”. Спокойно може да е Бозона-Дочка, а не Бозона-Хигс.
Защото ако съществува Бог, той се появява именно в моментите на чиста, безкористна любов и добрина между хората. Понякога един измислен герой може да е най-истинският човек. А най-верните неща са написаните с безброй правописни грешки.
Леле, Бистрето замина на по-хубаво място, по-хубаво от ИстаМбул и с гледки по-красиви от тия в твоя календар дори. Но съм сигурна, че още хвърля по някой син поглед на писмата ти и да знаеш, че оттам са ти ангелските лайкове.
Чудих се много дали да я разкажа тази история, да не натъжа някого. Но вярвам, че за такова нещо единственият начин да благодариш достойно е да предадеш нататък. Като в твоя магически колайдер. Аз се старая да го правя. И съм сигурна, че преателите и преателките ти и тези, които четат писмата, ще предават нататък.
