Начало / Интервюта / Бегбеде: Знам, че съм луд – наполовина ексхибиционист, наполовина воайор

Бегбеде: Знам, че съм луд – наполовина ексхибиционист, наполовина воайор

frederic-beigbeder-pictureФредерик Бегбеде е изключително сетивен човек, чиято дълбока душевност трудно може да се обеме. Да бъде представен би било ненужно. Най-впечатляващото в него е искреността му, каквато откриваме и в творбите му. Там нищо не е излишно, но и нищо не е от решаващо значение. Фредерик Бегбеде е един от онези хора, които никога не могат да ти дойдат в повече или пък това, което получиш от тях, да ти е недостатъчно. Удоволствието от общуването с него се дължи на ефимерното му присъствие, деликатната му чувствителност, на самодостатъчността му.

Ето какво казва френският бунтар за www.noircatcher.com:

Приключение ли е да си писател?

Предполагам, че има много по-впечатляващи и смели постъпки. Никога не съм скачал от самолет с или без парашут, не съм изкачвал Хималаите. И не съм сигурен, че да вземеш лист и химикал и да започнеш да пишеш изречения е най-смелото нещо на света. Може би човек става писател, защото няма как да стане Индиана Джоунс.

Писането за вас начин да изживеете отново спомените ли е или пък е признание; начин да прочистите съзнанието си или пък просто да избягате?

 Първите три се отнасят за мен. Опитвам се да приемам писането като признание, но и като начин да запомня, а също и да прочистя съзнанието си. Когато пиша, в съзнанието ми изплуват образи, които иначе не мисля, че помня. Не знам защо, но писането е дълбоко свързано със спомените, с миналото. Да редиш думи за собствения си живот е вид удоволствие и ти дава причина да живееш. Дори и да се чувствам безполезен, когато напиша нещо, разбирам защо съм тук. Относно писането като бягство – иска ми се да го можех. Аз винаги пиша за реалността. Всъщност завиждам на творци като Дж. К. Роулинг. Тя започва да разказва историята за Хари Потър на сина си, когато е отчаяна и безработна. Това е нейният начин да избяга от действителността. Точно като всички автори с уникално въображение, на които завиждам. Аз мога да пише за мен с чаша вино и красиво момиче в Париж и това е красиво. Но ми се щеше да можех да разкажа история за същия мъж с виното и момичето в Париж, който изведнъж започва да се носи наоколо, до Луната и обратно. Но не мога.

Какво е чувството да излагаш на показ душата си в творчеството си?

Като стриптийз е. Понякога е странно. Например в биографията ми са описани детайли от личния ми живот и аз се притеснявам как ще се почувства съпругата ми. Но самият аз обичам да чета подобни признания. Има някакво воайорско удоволствие в това да надзърташ в живота на друг човек. Има нещо перверзно. И аз знам, че съм луд – наполовина ексхибиционист, наполовина воайор.

А вие опитвате ли се да контролирате лудостта си или й се отдавате?

 Зависи, имал съм различни периоди в живота. Имаше моменти, в които подлагах на риск дори здравето си, излизах всяка вечер, не спях, дрогирах се. В тези периоди написах „Един френски роман“ и „Любовта трае три години“. В най-тихите периоди от живота си пък написах най-лудите си творби – „9.99“ и „Романтичният егоист“. Сякаш имам нужда да пиша точно обратното на живота си.

Независимо за какво пишете, в текста прозирате вие и мисля, че това е по-важно от съдържанието.

 Да, така е – това, което предпочитам в една творба, е именно емоцията. Харесва ми да се смея, да плача, да съм ядосан или тъжен. Когато всичко ми е наред, аз не искам да пиша. Когато съм щастлив, искам да пия. Щом пиша, значи имам някакъв проблем.

Означава ли това, че гневът все така ви стимулира да пишете?

 Много неща ме вбесяват. Колкото повече остарявам, толкова повече неща ми се струват абсурдни. Харесва ми да съм ядосан, но и ме отвращава. Светът е пълен с хора, привързани към техниката. Аз обичам удоволствията, живота, книгите, киното. Не съм създаден да седя пред един екран.

Работата ви защита ли е срещу съвременната среда, изпълнена с дразнения?

 Възможно е. Четенето на книга също е форма на съпротива. Ако човек иска да прочете нещо наистина важно, например Пруст, трябва да изключи телевизора и компютъра си. Това решение не е трудно, но все по-малко хора са способни да го направят. Например дъщеря ми не обича да чете – тя предпочита да говори по телефона с приятелките си. Мисля, че сме пристрастени към новите форми на комуникация, към социалните мрежи. Ако все пак човек вземе решението да се изключи и се обърне към писател, отдавна починал, ще се почувства чудесно, ще се почувства по-голям от живота, от себе си.

Как можем да се върнем към тази култура?

 Всичко в света е устроено така, че да разруши мисленето. Когато хората мислят, те критикуват властта, анализират живота и искат да постигнат промяна. Това не е приемливо за правителствата. Всичко е организирано така, че хората никога да не мислят. Трябва само да се подчиняват. Това се опитах да обясня в „9.99“ и в „Идеалистът“. И този процес започва след Втората световна война.

Но животът е устроен така, че сред всеки срив следва ново начало. Има ли светлина в тунела на моралната деградация и свръхконсумацията?

 Надявам се. Не обичам да съм песимист и не харесвам хората, които само повтарят „Преди беше по-добре“. Но въпреки това не виждам никаква причина да съм оптимист. Има млади хора, които знаят, че този живот е откачен и избират по-простата му форма в провинцията. Те отказват да се подчиняват. Има и много силно екологично движение срещу замърсяването на планетата. Надявам се в бъдеще повече хора да изповядват тези идеи.

А какво мислите за лошия имидж на писателите? Чували сме мнението, че писането не е сносна работа, въпреки че това е работа, която храни душата.

 Дори работата на журналистите, които правят интервюто като това, е някаква форма на съпротива срещу офисната сивота. Днес хората мислят само за пари, особено в Централна Европа заради комунистическото минало – обсебени са колко пари имаш, колко голяма е колата ти, изглежда ли жена ти като фотомодел. Това е ефект от трансформацията на комунизма в екстремен капитализъм. Но когато пътувам до България и други бивши комунистически страни, откривам любопитни към изкуството и литературата хора, може би дори повече, отколкото във Франция или Америка. В Русия също обичат литературата. Там хората се чувстват виновни, че не четат и знаят, че това е лошо. Те искат да натрупат пари и вярват, че един ден ще имат време за четене. Но вината я има. Може би тази вина е причината за следния феномен: често репликата „О, ти искаш да си писател“ звучи като че искаш да бъдеш бездомен, но всъщност хората мечтаят за същото. Дълбоко в себе си те знаят, че писателят е свободен, а те не са.

Живеем заобиколени от твърде много правила. Нуждаем се от любов, но и от правосъдие, и от структурираност…

Говорейки за правила, какво мислите за границите?

 Приемам идеята, че проблемите са повсеместни. Намирам наличието на държави за глупаво. Различните езици и култури е нещо хубаво, но различните държави… В София се чувствам като у дома си. Надявам се и вие да се чувствате така в Париж. Национализмът прави хората глупави. Вземете за пример световното по футбол – хората изглеждат, сякаш искат да се избият. Може би аз не съм добър патриот, но избрал ли съм да се родя французин? Не. Никой не ме е попитал какъв искам да се родя.

Значи не се приемате много френски?

 Във франция е моята история, тук са моите места и спомени. Но не бих умрял за националната си принадлежност, не се гордея, само защото съм роден във Франция. Не съм направил нищо, за да се нарека французин. Някои от моите предци са пресекли Средиземно море, за да дойдат във Франция, тръгвайки от Сирия. Преминали са Гърция, Германия, за да стигнат тук – те са искали много повече от мен да бъдат французи. Може би хората, които искат да се заселят някъде, трябва да бъдат посрещани добре, защото наистина обичат съответната държава. Много хора са проявили голяма смелост, за да останат тук, а аз не съм направил нищо такова. Просто баща ми е изчукал майка ми. И после си е тръгнал.

Аз, например, искам да пиша, но съм твърде срамежлива. Смятате ли, че писателството върви ръка за ръка с самоувереността и тщеславието?

 Мисля, че всички писатели са срамежливи и винаги се страхуват. Те не обичат да говорят, да дават интервюта. Истинските писатели не са социални хора. Те обичат да се затворят в една стая и да пишат. Те са като инвалиди, като болни хора. Вместо да правят любов с красиви хора, те предпочитат да останат в къщи, да четат и пишат. А за да пишеш се нуждаещ от увереност. И когато я нямаш…. аз пия вино. Вярно е, че когато пиеш бира или вино (не водка, твърде силна е), срамежливостта се стопява. Но ако имаш библиотека в къщата си и се сравниш с литературата до момента, осъзнаваш, че си червей, насекомо. А за да се изправиш пред белия лист е нужна самоувереност. Това е парадокс. Всеки път, когато погледна библиотеката си, се чувствам съкрушен, знаейки, че няма да постигна нищо, сравнимо с Достоевски или Флобер. Затова не бива да мислиш за това. Аз имам много приятели писатели и съм стигнал до извода, че понякога е добре да си малко глупав, за да не мислиш толкова. Просто пишеш едно изречение, към него добавяш второ и така – без да мислиш за критичния читател. Трябва да си малко глупав, за да успееш.

Какво мислите за писането като самоцел – без желание за споделяне?

 Добрите писатели не пишат за публиката, а за себе си. Ако пишеш за някой друг, значи искаш да прелъстиш, да продадеш книгата си или защото искаш да си по-важен. Това не е добра причина. Добра причина да четеш е смахнатото усещане, че имаш нещо да кажеш и можеш да го направиш по различен начин от всички останали. Това е добра причина за писане, всичко друго е проституция. Например „50 нюанса сиво“ – за мен това не е литература, това е продукт. Може и да е успешна, но когато четеш тази книга, усещаш, че авторът не е вложил душата си в нея, няма нищо лично, тя е просто опит за задоволяване на масовия вкус. В книгите аз харесвам детайлите, грешките, чара, мистериите. Защо Набоков описва устните на Лолита като череши? Това е литература. Има много успешни книги, в които тя липсва. Когато аз пиша, съм задвижван от малките детайли, от музиката, понякога  от безсмислени неща.

Изпитвате ли копнеж по ваш личен Magnum Opus?

 Ще си позволя да цитирам великия португалски поет Фернандо Песоа: „Пиша, защото простото живеене не е достатъчно“. Да се събудиш, да закусиш, да си измиеш зъбите, да пиеш кафе и т.н. – това за мен не е достатъчно. Трябва да има нещо друго и за мен това не е Господ, не вярвам в него. Аз вярвам, че живеем, умираме и толкоз. Ако животът е само ядене, пиене, чукане, спане и умиране – това не ми е достатъчно. Може би затова пиша, не че е нещо велико, но се надявам да е повече от обикновения живот.

Получавате ли с времето и с писането по-дълбоко усещането за собственото си съзнание и подсъзнание?

 Това е много амбициозно, никога не съм го мислил по този начин. Но да опознаеш себе си по-добре, да опишеш проблемите си с думи, да разбереш кой си, кого обичаш, защо обичаш, защо си тук, обичали ли са те родителите ти, какво те прави нещастен и да сътвориш от това нещо красиво или смешно, или тъжно, да създадеш изкуство… Не знам дали писането ме прави по-осъзнат, до прави живота ми по-смислен. Може би всъщност мечтаем за безсмъртие.

Всъщност всички писатели мечтаят за безсмъртие, това е. Много е смахнато и мегаломанско, и егоцентрично, и не е повод за гордост, но е истина. Всеки писател би отрекъл, разбира се, но това е истинската причина да пишат. Искат да са вечни.

Не сме ли всички ние литературни крадци? Всяка идея се корени в написаното от някой друг много преди нас, която е закодирана в подсъзнанието ни.

 Платон твърди, че има свят на идеите, който ние не виждаме, ние сме в пещера. Но се надявам да сте прави и да сме продължението на една много дълга история и след като ние изчезнем, друг да я продължи. Всъщност е красиво – ние сме атоми, атоми от идеи. И това е яко.

Ако можете да изберете друга епоха или пространство, какъв би бил вашият аватар?

 Чета „Казанова“ – той си е изкарвал доста добре във Венеция през 18 век. Звучи доста добре – чудесна музика, добра храна, красиви момичета… Звучи като мечта, така че може би бих избрал Казанова във Венеция през 18 век. В сравнение с това Париж е нищо. Иска ми се също така да видя 23 и 24 век, ако все още има хора или ако сме заменени от компютри и роботи. Любопитен съм, затова не ми се умира, любопитството ме поддържа жив. Имам бебе на 11 месеца и й завиждам, че ще види 22 век. Бих искал да видя Париж и Милано след 100 години.

Бихте ли ни препоръчали къде да отидем в Париж?

 Книжарниците Shakespeare&Co и Un Regard Moderne – и двете са малки и затрупани с книги от горе до долу. Особено втората, на 10 rue git le Coeur, е много модерна, невероятно място.

Можете ли да влезете в ролята си на критик на съвременността и да направите критика на това интервю?

 Ако изпиете още една, две или три чаши вино, въпросите вероятно ще са различни. Днес всеки иска да е забавен, да разказва шеги, но понякога е добре да спреш да се шегуваш. В Париж винаги ми задават много повърхностни въпроси и за мен е чест подобен задълбочен разговор.

Прочетете още

frederic-beigbeder-picture

Награждават Фредерик Бегбеде в София

Една от най-ярките фигури на френския литературен и артистичен свят – писателят Фредерик Бегбеде, ще …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *