Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Българският писател е особен животински вид. От една страна, той страда, че аудиторията му малнее и се топи, недостатъчна му е, а преводите му на английски се продават съвсем символично. От друга страна, той не иска да почва да пише пошли романи, вулгарни романи, порнографски романи за пари, нито му се занимава с любовни текстове и сюжети. И остава загнезден, заседнал, заглъзнал и забуксувал в нищото си. В своето красиво комунистическо нищо. Не успяхме да произведем смисъл по подобие на чехи, сърби, румънци, албанци. Забатачихме се. Stuck in the middle… of nowhere. От едната му страна на стария авторитетен български писател, който няма за кого да пише, са се наредили клоуните, от другата му са хитърпетровците, ако перифразирам ония крадци на колелета с хита им от 73 година. (Stealers wheel, ще ме прощавате, ако съм го превел неточно.) Клоуните забавляват публиката, пишат чиклит, пишат за жени, с които са спали, пишат глупости по приветлив начин и лансират тираж от пет хиляди копия. Хитърпетровците пишат исторически четива, понеже знаят какво се нрави на родната публика – обясняване на историческите неправди и възвеличаване на неразбраното родно.
Понякога хитърпетровците не правят исторически или псевдоисторически четива за пари, а съвсем чистосърдечно, понеже си обичат българската история като истински патриоти, родолюбци и защитници на националната кауза, но въпреки това те се продават добре и не познавам неуспял исторически български писател. Кога човек се хваща за сламката на историята? Когато се дави в океана на съвремието си. Или когато търси корените, за да се вкопчи в тях, за да не го отнесе цунамито… В изчезваща страна с изчезваща култура трябва да има връщане към корените, това е инстинкт за самосъхранение, но ако четенето е път към спасение от мизерията, дали е и начин за запазване на Родината? И, изобщо, какво значи Родина? Не е ли неприлично вече да се питаме такива неща? Не ни ли внушиха, че националното самосъзнание е илюзия и атавизъм? Че националните държави са ренесансово творение, което е време да бъде сменено от нещо ново?
Имахме един писател, който се бунтуваше наистина, но те насочиха стрелящ чадър срещу него и той умря от отровата. Каква метафора – милиграмче отрова успява да се процеди дори зад Желязната завеса, за да намери там своята жертва. А тук? Тук са плюскали от тая отрова с тонове, плували са в нея, завивали са се вечер с нея, хвалили са я, имали са я за свещена, неприкосновена. Но времената се смениха. И писателите, които вярваха в светлото бъдеще, трябваше да си пренастроят сеизмографите накъм настоящето. Всички знаем какво е настоящето – каквото е. Пишете за него! Не можем. Пак има неприлични неща за казване, но как да ги кажем, като са неприлични и ще ни отсвирят от „българския литературен процес“? Писателят трябва да стряска. Да бие шамари на обществото. Ако се появи български Уелбек, дали той би постигнал успеха на френския Уелбек? Насред тая силиконова фалшифицирана мизерийка може би ще се разтопи без следа. Наскоро някой го каза – като писатели ние всички ще се изпарим във въздуха. Така че ако авторитетните някога са знаели, че ще останат в историята и това ги е топлело, днес живите от тях не си правят илюзия – всички ще бъдат отвяни от вятъра и никой нито ще си ги спомня, нито ще ги чете.
Писателството е щафета, то се предава, както Преданието се предава от апостолски времена до днес в Църквата. Много генерации са искали сами да преоткрият топлата вода, много епохи са разбивали миналото, за да го сглобят наново. И стигнахме днес до тук. Вече нищо не е същото. Никой не се интересува нито от разбиване, нито от преоткриване. Вече даже няма и постмодернизъм. Нито пост-пост-едикаквоси. Има само пра-пра. Ако се върви по конвенционалната пътека, ще трябва писателите да търсят на кого да предадат щафетата. На някого от тези, дето по цял ден висят във фейса, примерно. На пластмасовото поколение. Но може би конвенционалният път свърши? Може би беше извървян докрай? И сега ще се наложи писателите да избират. Да бъдат честни или да бъдат финансово успешни. Да бъдат леки и ненатрапливи, угодни и мазни, продаваеми и озъбени от щастие, че всички ги харесват… или да удрят там, където боли най-много, да режат непоколебимо и хладнокръвно до здраво, да казват и на новото време право в очите, че не всичко му е наред, без усмивка и без милост. И съответно – да си платят цената за това смело поведение.
Главният герой в романа „Камбаната“ на Недялко Славов е бивш затворник. Както би се изразил един човек – от най-ниските етажи на битието. За мен обаче битието има само едно пространство и не го деля на етажи. И всички сме заедно в него, но вече тая заедност е само привидност. Всъщност в цялата сграда на битието човек е сам. „Камбаната“ е жесток роман. Жестокостта му е крайна, стъписваща. Но има у него и надежда. В чисто личен човешки план. В това атомизирано време, когато всеки си е вселена за себе си, когато вече отдавна не сме общество, а само съвкупност от отделни самодостатъчни атоми, май единствено личният човешки план ни остана. А без Твореца си този личен план е нищо, празнота, гол студ. Недялко Славов казва, че образът на Калуня го е водил… За тази приемственост говорех. Но ако в литературата я има, дали я има в живота? Или мематите ще изядат всичко?
