Лира Литературно-рекламна Агенция
Написан твърде възпитано, макар да е озаглавен „Бог и гадното копеле“, този роман е книга „под прикритие“. Не само защото автор е издателят Георги Каитин (с псевдоним Георги Савов), а и поради двусмислената му концепция за Бога. Допълва ли Той централния образ вътре, като в „Проницателят“, или се явява коректив и наказание? Люси Еленкова покани Георги Савов на разговор за радио Хеликон и Лира.бг.
Заглавието ти подсеща за популярна песен в близкото минало – „ние копелета бяхме всичките, до един“. Това ли е твоят етикет за времето на 90-те години?
90-те години бяха славно време, особено началото. Време на надежди и своеобразен възход, в което беше възможно дори да станем световни шампиони по футбол. Тогава обръщението „копеле“ все още се употребяваше, макар че, доколкото си спомням, го използвахме и доста по-рано. А заглавието излезе от текста. Докато пишех книгата, работното ù заглавие беше „Надбягване по второкласни пътища“, но хората, с които говорих не го харесаха. Според мен то беше добро, все още се чудя дали не трябваше да оставим него.
Защо предпочете любовна история като начин да изразиш отношението си към онази епоха?
От практична гледна точка ми се струваше, че ще е по-лесно да създам една любовна история във времето, когато самият аз бях на двайсет и няколко. Тази история би могла да се развие в което и да е друго време, нали любовта е над всичко. Но все пак младите хора тогава – не искам да се отъждествявам с главния герой – бяха по-… неопитни. Ние бяхме живели в затворен свят, със съвсем други норми и след неочаквано получената свобода като че ли не бяхме съвсем сигурни как да я използваме. В този смисъл днес нещата са доста по-определени – например, без връзка с книгата, на двойките им е ясно, че ако в един момент връзката им е изчерпана, е по-добре да се разделят и да потърсят нещо по-добро. Но пък престъпването на правилата никога не остава без последици – това е и една от идеите на „Бог и гадното копеле“.
Престъпването на правилата в бизнеса и изневярата в любовта едно и също ли са?
На пръв поглед – да, и в двата случая става въпрос за липса на съвест. Но ако мръсната игра в бизнеса може да се обясни с обикновена алчност, изневярата в любовта – ако наистина говорим за любов – е безумно деяние. Изневярата на Филип в книгата е нелогична, използвал съм я, за да развия сюжета и да дам възможност на героя да оцени онова, което има. Знам, че е спорно, но когато двама души се обичат, една изневяра, извършена от глупост трябва да бъде простена.
Каква е ролята на Бог в цялата история?
Ами това не е точно Бог от Библията, на когото палим свещи в църквата. Затова и много се колебах дали да оставим християнския кръст в средата на буквата „О“ на корицата. Бог в книгата е моралът, който носим в душите си. Той ни възнаграждава, когато не нараняваме другите и ни наказва, когато се правим на луди и го пренебрегваме. Тогава бумерангът се връща и ни удря право в челото. Винаги става така, неизбежно е.
Ти лично, за толкова години в издателския бранш, научи ли се да различаваш тарикатите от свестните писатели?
Въпросът ти е страшно уместен. Опитвал съм се да лансирам писатели, чиито текстове са слаби и резултатът винаги е бил един и същ – пълен провал. (Все пак обаче, макар и рядко, някои издатели успяват да излъжат читателя, но това е друга тема.) С помощта на днешния маркетинг много слаби писатели-тарикати успяват да се маскират като свестни. Но ако гледаш сериозно на работата си, докато подбираш книги за издаване и не си казваш: „Това е малко глупаво, но сигурно ще мине, защото темата е благодатна“, а търсиш автор, който пише наистина добре, нещата се получават. Обратното е самоубийствено. Хората, които четат са умни, те не бива да се подценяват. Защото когато прочетат няколко слаби книги поред, дори и начинаещите си казват: „Защо трябва да чета тези тъпотии?“ и после се чудим защо продажбите спадат, налага се да продаваме книгите по 2 лева и т.н.
Какво смяташ за писателските войни на коронованите и глезени от медиите и властта български автори?
Аз не съм наясно какви войни се водят на това поле. Но като казваш „коронованите“ – ако говорим за художествена литература – от малкото, което съм успял да прочета, видях, че става въпрос за нещо като съчинения с елементи на разсъждение на свободна тема, в които целта им е да покажат колко добре владеят прилагателните и сравненията, например. (Защо ли пак се сетих за „Надбягване по второкласни пътища“?) Та лично аз не приех много от редакторските промени на думи и шлифоването на стила, в името на правилния изказ, защото исках той да бъде „по-суров“. Иначе, един-два пъти издържах да гледам „Ръкописът“ по телевизията за по 5 минути и се отвратих от това как водещите, от собствената си висота, се гаврят с участниците. Не може да питаш един писател: „Какво искате да кажете с книгата си?“ Та той или тя са я писали месеци наред, мъчили са се, терзали са се… Как да ти обяснят за три минути какво са искали да кажат, докато са писали в безкрайните нощни часове?
Обаче аз вземам една фраза от романа ти – „Понякога съдбата няма чувство за мярка“, за да питам – защо слагаш край точно когато става най-интересно, каква е идеята на този отворен финал на книгата?
Имах друга идея за финала, обаче някъде към средата текстът излезе от контрол и първоначалният замисъл започна да влиза в противоречие с действията на героите. Затова се наложи да попроменя подхода и да избягам от директен хепиенд. Дълго се чудих как трябва да сложа последната точка и когато вече бях започнал да изпадам в нещо като паника от безсилие, редакторката – Весела Прошкова, човек който много разбира от литература – предложи да оставя финала отворен. Аз, разбира се, знам за себе си как е свършило всичко. Но пък може някой ден да помисля и за продължение. Въпреки че сега, когато усещам колко е мъчителна писателската голгота, това би било една от най-смелите ми постъпки.
