Евгений Петров. За работата над романа „Дванайсетте стола” с Иля Илф:
Беше ни много трудно да пишем. Работехме във вестниците и в хумористичните списания много добросъвестно. От деца знаехме какво е труд. Но никога не сме си представяли колко е трудно да се пише роман. Ако не се боях, че ще прозвуча банално, щях да кажа, че пишехме с кръвта си.
Излизахме от Двореца на труда в два или три през нощта, претрепани, почти задушени от цигарения дим. Връщахме се у дома по мокрите и пусти московски улици, осветени от зеленикавите газови фенери, без да сме в състояние да произнесем и дума.
Няма никакъв смисъл да пишеш това, което вече е написано преди теб – ако не можеш да го свършиш по-добре. Писателят в днешно време трябва да напише нещо абсолютно уникално или да пребори мъртвите класици – тоест да напише книга на същата тема, но много по-добра. Единственият начин да постигнеш успех в това е да се съревноваваш с мъртъвците. Повечето от живите днес писатели в действителност не съществуват. Славата им е създадена от критиците, които винаги търсят халифи за един ден. На тях им е нужен някой, когото те добре разбират и когото могат смело да хвалят, но щом тези изфабрикувани „гении” умрат, от тях не остава нищо. За истинския писател има само един вид конкуренция – с мъртвите автори, за които се знае, че са прекрасни. Това е все едно да си лекоатлет, който тича в обратната посока, вместо да се съревновава с останалите бегачи. Ако ти не тичаш срещу времето, никога няма да откриеш на какво си способен.
Човек трябва да се занимава с литература постоянно, тя да запълва целия му живот, а не само часовете, когато седи и пише; тя подчинява всички останали негови дела, защото литературния труд изяжда живота на писателя подобно на огромна тения, заселила се в тялото му.
Мисля, че само този, който се отдава на литературата така, както дълбоко вярващите се отдават на религията, твърдо решени да й посветят цялото си време, енергия и сили, само той може да стане истински писател и да създаде произведение, което да го прослави.
И още нещо загадъчно – то се казва талант. Никой не се ражда гений, най-малкото сред прозаиците няма да срещнеш такъв, макар при поетите или музикантите това да се случва – гениалността се проявява в ранна възраст и сякаш внезапно (класически примери са Рембо и Моцарт). Не, нужни са дълги години на дисциплина и упорит труд.
Не съществуват романисти ранозрейки. Всички велики, големи романисти най-напред са били писатели чираци и талантът лека-полека се е развивал благодарение на упоритостта им и на вярата в собственото призвание. Тъй че начинаещия автор трябва да се следва примера на писателите, които – за разлика от Рембо, станал гениален поет още в ранната си младост – са изграждали таланта си тухла по тухла.
Трябва всеки ден да се пишат стихове, подобно на цигуларя или пианиста, които всеки божи ден, без прекъсване, трябва да свирят на инструмента си. В противен случай талантът ви ще обеднее, ще пресъхне, като кладенец, от който дълго време не е вадена вода.
Мисля, че между труда на писателите и миньорите има много общо. Сериозно говоря. Писателският труд е изключително тежък физически труд. Не само книгите, изреченията се раждат в мъки. Поне лично при мен.
Казват, че бушмените в Южна Африка до началото на двайсети век нямали собствени имена; безликият писател, лишен от индивидуалност, от своеобразие, ми напомня човек без име. Той има фамилия по паспорт, но е длъжен да притежава и писателски паспорт. Писателското име – това е не само стилът, но и темата, и материалът, и идеята, и житейската насоченост, и настроението, и решаването на художествената задача.
Никак не ми харесва да пиша книги. Ако бих могъл да обърна гръб на някоя идея, да я оставя там, в мрака, зад прага, дори няма хвана перото в ръка.
Но от време на време предната стена се сгромолясва с трясък, посипвайки всичко наоколо с натрошено стъкло и тухлен пепеляк, и някой, прекрачвайки през този боклук, ме хваща за гърлото и нежно ми казва: „Няма да те пусна, докато не ме изразиш с думи и не ги запишеш на хартия.”