Лира Литературно-рекламна Агенция
Силвия Томова представя своя нов роман – „Милост за приятелите”
Септември е месец, зареден с превратни исторически събития, приканващ към патос и развети знамена. В такова време си избра да се появи новата книга на Силвия Томова – „Милост за приятелите“. През 2015 г. романът й „Печатарят“ бе номиниран за наградата „Хеликон“.
Как малкият човек прилага чувството си за историчност към текущия ден – на тази тема е посветена „Милост за приятелите“. Всичко за книгата и епохата, в която живеем, ще прочетете в интервюто на самата Силвия Томова пред Люси Еленкова – специално за Лира.бг.
– Защо след оптимистичната история на „Печатарят“ в новата си книга посегна към тема, която е болезнена за повечето от нас – истината за прехода?
– С „Печатарят“ исках да разкажа за един смел, амбициозен и извисен човек, какъвто несъмнено е първият български печатар Яков Крайков. Аз бях и все още съм вдъхновена от неговия ум, от размаха му, от книгите, които е успял да издаде – и то не къде да е, а в столицата на световното книгопечатане, каквато е била Венеция през XVI век. Чрез творбата исках да вдъхна кураж на хората, които търсят мястото си в света и през съдбата на Яков Крайков да им кажа, че ако искат да преследват мечтите си, могат да го направят. Само трябва да бъдат смели и целеустремени – силно да вярват, че по-доброто предстои. Щом Яков Крайков го е направил, и то в най-тежките за българите години, в тъмните средни векове, защо да не можем и ние…
С „Милост за приятелите“ обаче предисторията е съвсем друга… С този роман исках да кажа истината за днешното време, за нашето „сега и тук“, без никаква политическа коректност, без илюзии, без да пестя нищо от това, което преживяхме. Написах тази книга, защото, честно казано, ми писна, когато говорим за романи за прехода, да чета само и единствено за късния соц. Додея ми от книги, които осъждат миналото, затваряйки си очите за настоящето… Омръзна ми от измислени герои и съдби. Затова разказах една история, в която всеки герой, без главния, си има прототип. Това е съдбата на реални хора, от които малко съм спестила, към които малко съм прибавила, но нито за миг не съм излъгала за това, което ни се случи и за съжаление продължава да ни се случва.
– Романът ти е модерна версия на историята за Изхода на евреите от Египет. Има ли прилика между тези събития и политическата обстановка в България през последните двайсет години?
– Митът за изхода от Египет преследва човечеството почти от времето, когато се е зародил. Превърнал се е в нещо като архетип, ако мога така да се изразя. Всички ние – в личен план, а и като общество, вечно търсим изход – към по-добър живот, към освобождението, към обещаното ни винаги по-красиво бъдеще. По време на т. нар. преход тази алюзия с изхода на Мойсей не веднъж беше споменавана от политици, общественици, интелектуалци. Този мит е залегнал в нашето подсъзнание, непрестанно е асоцииран. Именно поради тази причина две десетилетия и нещо след ноемврийските събития реших да използвам библейската история, но само като повод, за да разкажа за живота, който ни сътвориха. И да покажа, че ние, за разлика от народа, поведен от Мойсей, не успяхме да стигнем до Обетованата земя, не се преборихме за обещания ни по-добър свят, не получихме онова, за което мечтаехме. Напротив. Озовахме се в едно настояще, а сигурно и бъдеще, което изглежда далеч по-мрачно и от най-страшните ни кошмари. Ние сме разединени, обезверени и смачкани. Вина за това имаме и сами, но основната причина да се окажем в такава действителност е в излъчените от нас политици. Нашите водачи през пустинята се оказаха нефелни.
– Мойсей все пак намира изход за народа си. Има ли такъв в „Милост за приятелите“?
– Няма. Картината, която съм описала, е песимистична, но нима всички не се превърнахме в песимисти? Посочете ми един оптимист за общото ни бъдеще човек от по-близкото ви обкръжение? Край мен хора оптимисти и все още с акъла си категорично няма. Преходът, уви… превърна голяма част от нас в неверници. Не вярваме на политиците и с право. Но вече не вярваме и в себе си. Някои търсят спасение навън, други бягат от реалността, а трети въобще вече нищо и не търсят. Оставили са се да ги повлече течението, някой да им посочи посоката, ден да мине и друг да дойде. Цари тотална незаинтересованост за това, което ще ни се случи утре. Каквото ни сервират – това и каквото ни посочат – то ще е. Вероятно на този фон не е случайно, че всички социологически агенции показват нас, българите, като най-нещастните в Европа. Обидно е някак…
– Що за компания поема по пътя – от наивници, отгледани в пашкула на соца, или от хора с една и съща цел, обединени в голяма идея?
– По стъпките на Мойсей в моята книга поемат нормални момчета. Всъщност, млади мъже. Всеки един от тях си има професия, някакви мечти, определен, изграден вече светоглед. Те поемат на това пътуване, защото на едни им е писнало да се влачат в сивотата на ежедневието, други търсят авантюра, а трети – защото такова предложение не се изпуска. Всеки един от героите ми е живял и по време на соца, но истинската зрялост е постигнал след това, в прехода. Героите ми са формирани като личности не преди, а след промените и целият ужас, който им се случва, е вследствие на „ценностите“, предлагани им от новото време. Поставям думата ценности в кавички, защото моите герои в крайна сметка се изправят пред истината, че са прецакани, предадени… И губят всичко. И приятелството, и доверието, и солидарността, ако щете. Но най-вече мечтите и надеждите си. Прекосявайки пустинята, се изправят един срещу друг. Не успяват да спасят момичето, което идва с тях, от лапите на смъртта, не посмяват да потърсят помощ от страх да не бъдат арестувани, изправят се един срещу друг и престават да бъдат себе си или това, което са си мислили, че са.
– Музиката в романа проводник на какво е?
– Музиката е контрапункт. Тя е единственият светъл лъч. Но в крайна сметка и неосъществена мечта, защото един от героите ми иска да стане рок музикант, но не успява. Това, всъщност, е музиката на деветдесетте. Всички ние тогава слушахме онова, което звучи и в романа.
– Твоят герой Стефан е човекът, който разказва историята. Компютърен специалист – умът му , както и животът, изглеждат програмирани. И изведнъж постъпва в разрез с всякаква логика?
– Там е цялата трагедия. Стефан изоставя единствените хора, на които може да разчита в пустинята, защото е изплашен за собствения си живот. Той губи доверие в приятелите си, приема, че не би оцелял, ако остане с тях. Тоест, той се превръща в предател. Предава идеалите си, ранения си приятел, всичко и всички. Не ми се иска да го казвам, но всеки от нас може да намери своя Стефан в себе си. В крайна сметка му остава да преследва една единствена цел – физическото оцеляване. Да, той оцелява, спасява скъпоценния си живот… Но на каква цена?!
– Младите мъже следват Анатоли. Типичният лидер ли съдържа този образ или онова, което днес се приема за правилно? Самите приятели не му вярват докрай и неверието им се превръща в наказание.
– А може би Анатоли иска да постигне това, което никога не е имал? Може би иска да е част от момчешката банда, която никога не го е приемала? Анатоли е противоречив. Може би в него някои читатели ще видят спасителя, казано метафорично, който идва от чужбина, за да ни спаси. А други вероятно ще видят в него скрит убиец… Той е успял, но също като Стефан плаща неприемлива цена. Специално за Анатоли не бих искала да давам ключ за разгадаването му. Оставям това на читателите и на това докъде могат да стигнат в собственото си откровение. Какъвто и вариант да изберат обаче, Анатоли също е трагична фигура. Така че, в този ми роман няма положителен герой и честно казано това ме натъжава.
– Защо въпреки промените и годините демократичен преход в България продължаваме да живеем с усещането, че не вървим наникъде и просто тъпчем на едно място?
– А дали има такова усещане наистина? Не съм много убедена. Напротив. През последните години аз лично наблюдавам едни сияйни персони, които въобще не знаят на кой свят се намират. Някакви хора ми говорят за демокрация, сякаш вчера беше 10 ноември и искат да видят обесени всички виновни за режима, който загърбихме. Други толкова коленопреклонно се предлагат на новия ни голям брат, че се чудиш в коя БКП академия са се научили да бъдат толкова послушни. Трети скачат по площадите, сякаш това вече не ни се е случвало и то по няколко пъти, и то с един и същ никакъв резултат. Четвърти анализират вътрешната политика така, сякаш ни предстоят нови тридесет години лутане, а зад границата няма никакви милиони бежанци, които заплашват не само политическия, а и цивилизационния код на Европа. Ние въобще не можем да подреждаме приоритетите си, държим се като хора в тежка идеологическа наркоза. И затова, първо нека да си кажем истината за диагнозата на обществото ни, а след това и да спрем ръката, която ни забива поредната инжекция с лъжи и манипулации.
– След като написа „Милост за приятелите“, смяташ ли, че сметките ти с тези, които сътвориха точно този преход, са разчистени?
– Не, разбира се. Далеч преди да започна да пиша книги, аз бях журналист. Критическият дух е последното нещо, което ще загубя. А и няма как да им простя. Никога няма да спра да се вълнувам от настоящето, но и никога няма да запея приспивни песнички за мрачното минало, сякаш сега живеем в осъществена утопия. Обетованата земя не съществува. Дори наследниците на Мойсей са я извоювали с меч. Това са историческите факти, останалото е просто приказка… А ние отдавна не вярваме на такива, нали? Или продължаваме да вярваме?!
