Начало / Критика / Автентични и зрели разкази

Автентични и зрели разкази

Любина Йорданова, Хеликон Русе

8652873_bАз съм поредната жертва в дългия списък на очаровани от книгата „На изток от Запада”. Тя съдържа осем страхотни разказа, написани от Мирослав Пенков. Първоначално те излизат на бял свят на английски, а след това, преведени от самия автор, и на български език.
Най-чудното е, че той е млад човек, който от дълги години живее в САЩ.
В същото време разказите му звучат автентично и изненадващо зряло. И много по български – като разказите на Йордан Йовков или Елин Пелин. Все пак има нещо ново и уникално в тях. Има невероятно чувство за хумор, което много ми хареса. Изчистен стил на писане. Изключителен ритъм и красота на изказа (докато четях „Нощният хоризонт” ми се прииска да запея). Тъга. Изгубеност – нещо, което усетих във всеки герой, независимо къде и кога протича действието.
Липсва поучение и съжаление от страна на автора, който като емигрирал българин по-скоро изпитва носталгия и любов към България, отколкото радост и високомерие, че е избягал от тук.

Хубавото е, че всеки читател има свободата да направи своите заключения от прочетеното. Хубавото е, че тези разкази са достъпни за повече хора в цял свят и могат да бъдат прочетени и оценени от тях.

Крадци на кръстове
С Гого сме превърнали кражбите в хуманитарна мисия. Крадем възвишено, великодушно, с крайно нежелание и отвращение. Не за себе си крадем, разбира се. Такива кражби за нас са долни. Крадем за баткото на Гого. Купуваме му хероин, плащаме му гаранцията, снабдяваме го с билети за мачове, че и той милият като бял човек да се порадва здравословно. Обаче поне в половината случаи така се оплитат работите, че все забравяме да му дадем парите.

Нощният хоризонт
Като камък легна в на баща си шепата, щом я пое той за пръв път. Шепа, пожълтяла от тютюневи низи, а тя цялата в кръв, сляпа, смълчана. Нито писна, нито проплака. Кървав камък беше тя тогава, та я разтърси баща ѝ, та ѝ плесна страните и чак тогава пропищя тя, и чак тогава продиша.
А той я вдигна към тавана високо, сякаш слаби бяха на Аллах очите, сякаш легнала долу нямаше да я види. После ѝ викна по име. „Кемал”, викна ѝ, което си беше неговото и на баща му името, и го повтори. Също горда песен го изпя, че ясно да го чуят горе в Дженнета и хубаво ангелът да ѝ запише името в дебелата книга.

 

 

 

Прочетете още

miroslavPenkov

Мирослав Пенков: Може би светът е разказ

Интернет списанието за изгряващи млади таланти в литературата fictionwritersreview.com обърна специално внимание на българския писател …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *