Лира Литературно-рекламна Агенция
Когато първите му два романа наскоро бяха преиздадени на английски език, японският писател ги прие с любов и смущение, но критиците видяха в тях началото на пътя на истински творец.
В предговор към наскоро преиздадените му с добър английски превод два първи романа Харуки Мураками пише, че третият, който ги следва – „Преследване на дива овца” – е истинското начало на писателската му кариера. „Чуй как пее е вятърът” и „Флипер 1973” той определя като чиракуване, като „напълно незаменими”, но допълва, че ако е бил продължил да пише по този начин, е щял да удари на камък. Мураками гледа на тях с „любов, примесена с малко срам” и признава, че са му били напълно необходими за израстването му като писател.
И в двете книги присъстват безименният разказвач и неговият приятел, известен като Плъха. И двамата искат да пишат: главният герой – двата романа, в които е и разказвач, плъхът – множество романи. В този смисъл „Чуй как пе е вятърът” и „Флипер 1973” са романи за опитите да се пише. Това, което е любопитното в двете творби за читателите на по-късните книги на Харуки Мураками, е че те могат да видят първите му стъпки към истинското писателско начало.
Харуки Мураками става буквално суперзвезда след публикуването на „Норвежка гора” през 1987 г. – резултат, който той не очаква и от тогава популярността му не намалява. Читателите извън Япония вероятно го възприемат като силно японски, но той не се приема по този начин в родината си. Литературата му заема собствена културна ниша – тя представя свят на дълбока самота, където надеждата е въплътена във възможната любов. На най-обикновени хора се случват магически неща, което води до приключения и изпитания, които оставят дори повече въпроси след себе си. Съществуването на всеки човек е независима история, която се самопродуцира през разказването, а най-голямата опасност е пълната вътрешна празнота. Вероятно последното е все по-актуално днес, когато от екраните се лее манипулативност, опитваща се да измести вътрешния ни живот. Независимо каква е причината за популярността на Харуки Мураками, факт е, че книгите му са преведени на над 40 езика и вероятно той е най-четеният съвременен автор, който не пише на английски език.
Разказвачът в първите два романа на Харуки Мураками е безименен и иска да бъде писател, а най-голямо литературно влияние върху него е оказал някой на име Дерек Хартфийлд. Очевидно съвременник на Хемингуей и Фицджералд, Хартфийлд преживява пълен провал, бълвайки нискокачествена и стерилна литература. Той завършва живота си, скачайки от Емпайър Стейт Билдинг с портрет на Адолф Хитлер в дясната ръка и отворен чадър в лявата. Трудно може да се измисли по-лош писателски пример, но главният герой твърди, че е научил почти всичко от Халтфийлд и дори цитира неговото кредо: „Писането е всъщност проверка на разстоянието между нас и заобикалящия ни свят. За него не ни трябва сетивност, а линия.”
Разказвачът живее в изолация и общува само с двама-трима души: приятелят му Плъха, Джей, който държи любимия им бар и едно момиче с девет пръста, което изчезва завинаги от живота му, точно преди да стане негова любовница. Той има упорито се възхищава от Дерек Хартфийлд, твърдейки, че той е борец. Той самият се нуждае от неговата борбеност, за да оцелее, пишейки, тъй като самият Харуки Мураками нарича писателската работа „нездравословна”. В свое мемоарно есе за физическата и менталната обсесия той пише: „Когато започнеш да пишеш роман, да създаваш история, независимо дали ти харесва или не, в теб от дълбините на цялото човечество се надига токсин. Всеки писател преживява тази среща и трябва да намери начин да се справи с нея. Няма друг избор, защото иначе креативността я няма.” Харуки Мураками сравнява писането с яденето на отровната риба фугу – „най-вкусната порция е най-близката до отровата. Тези, които искат да имат писателска кариера, трябва да развият имунната си система, за да са устойчиви на отровата, която понякога може да е фатална”.
Харуки Мураками не дава име на токсина, но в първите му два романа то става ясно – отровата е отчаянието. Още в самато начало на първата си творба той поставя знак за равенство между писането и отчаянието – то е в основата на сюжета, в който отчуждени и безцелни млади мъже се опитват да избягат от стагниралия си живот. По-късните творби на Харуки Мураками са много по-динамични – опасните изпитания нямат нищо общо с почти безпосочното движение на персонажите в първите два романа, героите не са пасивни. Понякога те предприемат действия, за чиито резултат знаят, че е въпрос на живот и смърт.
Траекторията на творчеството на Харуки Мураками от „Преследване на дива овца” насам не е линеарна, но героите му стават все по-способни да се изразят ясно. В „Норвежка гора” това проличава съвсем ясно и най-вече при любимата на главния герой, която обяснява чувствата си толкова ясно, че читателят почти усеща дъха й върху лицето си. Искреността на книгата е толкова шокираща на фона на възприетата като културна марка за Япония сдържаност.
С „Чуй как пее вятърът” и „Пинбол 1973” Харуки Мураками казва сбогом на света на неизказаните емоции. Той успешно преценява дистанцията – между себе си и читателите, между човешките сърца, между познатото и непознатото – и решително се устремява да я преодолее.
