Начало / Критика / Обичай колкото сърце ти понесе

Обичай колкото сърце ти понесе

201307_bЮлия ПЕТКОВА

 Мъдрецът живее без закон. Глупецът има нужда да живее със закон и под закон. Ако мъдрецът живее със закон, той е нещастен, ако глупецът живее без закон, той е роб.

 Навярно тези думи са достатъчни, за да го назовем мъдрец. Не е вярно, че самият той е живял без закон – неговият закон е „всемирната Любов”. Но на него тя не му струва нищо, защото е вътрешен, естествен императив. Вече се досетихте, че става дума за Дънов, наричан от последователите си Учителя  или „Беинса Дуно“ (Този, който носи доброто чрез слово).

Неимоверно трудно е да се пише за личност, която отдавна има статут на мит. Парадоксалното в такива случаи, че отвъд мита остава много малко за казване. За Дънов са чували всички, но кой знае къде и как е живял? В какво се изразяват мистичните аспекти на учението му? И що за основа имат религиозно-философските му възгледи?

А сега си представете романизиран прочит на Бялото братство, който вдъхва живот на легендата Дънов, одухотворява образа му в много личен, интимен план. „Бяло сладко” е своеобразна мистификация, в която символите, асоциациите и препратките са толкова благодатни, че повличат въображението като придошла река. Включително към един Ницше – там, където авторът предупреждава, че този, „който дълго се вглежда в бездната, рискува да падне в нея”.

За да създаде своя оригинален, полифоничен сюжет, Димитър Шумналиев е заложил на богат архив, затова е напълно възможно Георги Димитров, с когото Дънов е споделял една къща, по някое време да е отправил към него следния апел:

Помисли дали Бялото братство с хилядите си поклонници да не се заеме с историческа мисия, а именно: да подготви работническата класа и народа за отпор на националистическата пропаганда. Твой Георги Димитров.

 Интересът на автора към делото на Петър Дънов се разпалва, след като се премества да живее недалеч от гроба му. Шумналиев установява, че списъкът с творби от и за Дънов е неизчерпаем. Книжният пазар е залят от издания на негови беседи, сказки, рецепти, от биографии и интерпретации на философията му. Десетина стенографки са запазили лекциите му за поколенията. Разбира се, Ру, главната героиня на „Бяло сладко”, е събирателен образ.

Факт е, че Анджело Ронкали, нунций на Ватикана в България, е казал, че Дънов е най-големият философ на съвременността.  Факт е, че българската църква няма единна позиция за делото и личността на Дънов и до днес: синодът го третира като еретик, изтъквайки „нехристиянското” в неговите повели. А Учителя никога не е желаел да създава втора църковна общност – нито е влизал в дискусия с патриаршеските духовници, нито е оспорвал делото на Христос. Факт е, че паневритмията до ден днешен привлича цели легиони последователи от всички краища на света. Самата дума обозначава всеобщия космически ритъм, нещо като танц на добротата и любовта…

„Страшният съд не съществува, ние сме съдиите преди него: ние причакваме делата си, както думите ни причакват. Ние сме и слуги, и господари на друма към вярата. Сами редим камъните, сами ги подменяме. Бялото братство не праща човека към Страшния съд – Братството е свободният вход към избора. Ние проповядваме надежда.”

Този и още много впечатляващи откъси от беседи на Дънов са сполучливо интегрирани в структурата на романа.  Но авторът не оставя усещането, че пропагандира учението на Беинсá Дунó. Сигурно защото всички послания, намерили място в книгата, звучат универсално. А иначе „Бяло сладко” не пропуска да повдигне вечния въпрос: Ако злото изведнъж се свърши, как ще разпознаваме доброто? Както казваше един голям писател, доброто се прави от зло, защото няма от какво друго да се направи…

Прочетете още

201307_b

„Бяло сладко“ от Димитър Шумналиев (откъс)

Имал ли е дъщеря Петър Дънов? Какво можем да научим за него от архива на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *