Лира Литературно-рекламна Агенция
Александра АЛЕКСАНДРОВА, Хеликон Витоша
В много легенди и народни вярвания ябълката е плод със специално значение. Далеч преди Библията да я превърне в символ на изкушението и първородния грях, хората са я свързвали с любовта, плодородието и безсмъртието.
В множество фолклорни мотиви от различни краища на света да получиш ябълка е любовен знак – девойката подхвърля ябълка на онзи, който й е на сърце, а ако младежът също й подари ябълка, те са сгодени. Богините даряват най-смелите герои с ябълка, а какво по-хубаво и чудно от това да получиш подарък от самото небе? Да се спусне отгоре необяснима милост, да те възнагради за всички горчилки със сладък плод в най-неочакван момент и по начин, който не си и сънувал. Да получиш знак, че някой те обича и още по-важното – че някой ще те запомни. И тъкмо когато мислиш, че всичко вече е стигнало свършека си, да те споходи една мяра любов от небесата, сякаш животът иска да ти припомни: „Аз съм тук! Аз съм тук! Аз вечно ще се връщам на тази земя!”
Романът на Нарине Абгарян е наситен с ярки цветове, каквито можеш да видиш само високо в планината. Точно там, на високото, се крие малкото село Маран, чийто живот се крепи на шепа старци, оцелели след войни, земетресение и глад, продължили години и белязали с мъка всеки дом. Тези последни мохикани устояват на времето, залисани в грижа един за друг, може би и точно благодарение на това, като малък задружен мравуняк.
„Три ябълки паднаха от небето” много прилича на приказка. Но ако в книгата се случват чудеса, то това са обратите на самата съдба, която следва своя воля и логика, различна от човешката. В нея липсват фантастични същества, но има приказно красиви, искрени и нежни картини. Има ясни нощи, дълбоки като океан, и камъни, които от старост са се просмукали с хлад и човешка памет. Има пътища, чиито краища се губят някъде в небитието като нишки, свързващи земята и небето. Там, прибрани в тъмни кътове, са крехките скъпи отпечатъци на отминалата младост и надежда. Неразривно вградени в ежедневието на маранци са спомените им за изгубени през годините старци и дечица, родители и братя, за чието човешко любимо присъствие скоро няма да има живи свидетели.
Сенките от миналото участват в този жизнен кръговрат толкова колоритно и осезаемо, колкото живите герои. Но за да не дотежи от меланхолия, историята носи усещане за лъчезарност и уют, все едно си се докоснал до късче от изгубен рай. Това усещане се допълва от особената чистота, която героите в романа притежават. Те са толкова непресторени, мъдри и добродетелни, че се доближават до първообраза на библейския човек – тогава, когато още е бил близо до Бога и честит с невинността си.
Книгата на Нарние Абгарян е приказка за поуките, издълбани в сърцето. За любовта, която е била и ще бъде, докато свят светува, защото:
„…Светът е малък, а ние сме големи, макар и от глупост цял живот да смятаме, че е обратното…”
