Лира Литературно-рекламна Агенция
Елена БОЙЧИНОВА
2 юни, 12:00 часа по обяд. В слънце или дъжд, без значение. В България животът застива. На стоп кадър. Минута мълчание. За да си спомним. Да се замислим.
Нали затова правим паузи в живота си?
Пауза в отношенията си с някого, за да помислим и преценим, дали наистина можем заедно да продължим по пътя. Или пък правим пауза след поредния бизнес експеримент, за да анализираме, да пресметнем, да се поучим. Пауза след сит обяд. Пауза след сън, докато осъзнаем къде сме и накъде да поемем. Правим пауза и след всяка прочетена хубава книга – да „слегне“, да почувстваме, да преглътнем героите и съдбите им.
Всяка година на този ден се учудвам от реакциите на хората, които минути след Сирената изливат в социалните мрежи гражданското си недоволство, че никой не спира, че никой не отдава почит към онези, за които Вазов пише: „Българийо, за тебе те умряха…“.
И така на всеки 2 юни застивам на място със сирената и гледам с любопитство хората около себе си. Като на стоп кадър. И българското ми сърце трепти тревожно в някакъв странен патриотичен ритъм.
Работя на улица, по която все по-рядко се чува българска реч. Улица, станала пристан за бежанци от война, жестока и свирепа, война, която не разбирам. И въпреки това, жителите на тази софийска улица, на този малък български Дамаск, чуват сирената и застиват. Излизат на праговете на дюкяни и кафенета и се включват в нашия, най-български стоп кадър. Какво ли мислят, дали за своите герои, от своята война, която продължава някъде там? Не знам. Но ги виждам, стоят, привели глави.
Защото всеки има нужда от пауза. От една минута мълчание в слушане на собственото сърце, на собствените мисли.
Днес видях и група туристи. Западняци. И те спрели. И те – ококорени стоят замръзнали в знак на уважение към паузата на цял един народ, който почита загиналите си и като че ли в един глас за минута рецитира:
„И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!“
И си мисля, че ние, българите, имаме нужда от пауза. От пауза в недоволството, от пауза в гледането в паницата на другия, от пауза в критиките си един към друг, от пауза в шикалкавенето и клинченето. Имаме нужда и от малко повече поетичност и плам да вършим всеки своята си работа правилно. И плам като онзи, Ботевият, който отбелязахме на стоп кадър със сирената днес, мълвейки:
„Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!“
