Лира Литературно-рекламна Агенция
Майсторът на трилъри Дейвид Балдачи отново демонстрира способността си да превръща в бестселър всяка своя идея, дори когато навлиза в непознатите води на тийнейджърски книги. Сега феновете на хитовата серия за Вега Джейн ще могат да проследят историята на любимата си довършителка във втората книга – „Пазителката”.
„Довършителката” – оригинална смес между фентъзи и дистопия , станала любима на младежи от цял свят, започна с разказа за Вега Джейн, която макар да не бе излизала от родното си Горчилище, започна да си задава множество въпроси за миналото на селото си, след като нейният ментор и близък приятел Куентин Хърмс избяга (или може би бе прогонен) към забранената зона на Мочурището.
В „Пазителката” (ИК „Сиела”) Вега Джейн и приятелят ѝ Делф решават да се възползват от картата, оставена им от Куентин и бягат от Горчилище в търсене на свободата си. За тази цел те трябва да прекосят пълното с опасности и свирепи чудовища Мочурище – зона, обграждаща Горчилище, в която зловещи магии няма да позволят на двамата бегълци да се измъкнат безнаказано. В този момент Вега Джейн трябва да открие магическите си способности, за които самата тя не подозира…
Авторът на множество бестселъри в жанровете трилър и екшън Дейвид Балдачи споделя, че обикновено пише книгите си за около 8 месеца, докато „Довършителката”, първа част от поредицата, му е отнела 5 години, в които се е подготвял първото си фентъзи за по-младите читатели.
ОТКЪС
VIGINTI QUINQUE
Предупреждението
На сутринта се събудих рано и бързо се облякох. В къщата все още не се чуваше никакъв звук. Дори Хари Две спеше на пода край леглото ми. Излязох в коридора и спрях пред една от вратите, които по-рано бяха отказали да се отворят пред мен. Извадих пръчката, направих три успоредни движения и произнесох:
– Кристиладо магнифика.
В следващия момент отскочих назад с такава сила, че ударих гръб в отсрещната стена.
Право пред лицето ми, едва ли не прогаряйки дупка в мозъка ми, лежеше, свит на кълбо, джабит в клетка от ярка светлина. Кошмарната твар спеше дълбоко, затворила стотиците си очи. Но заспала или не, единственото, което ми идеше при вида ѝ, бе да побягна с писъци.
Вместо това потупах крак с пръчката, прошепнах: Пас-пусе, и си помислих къде искам да се озова. Всъщност навсякъде, но не и тук.
Миг по късно вече се намирах извън къщата, а също и извън пределите на зеления купол.
Огледах се наоколо. Утринта бе свежа и спокойна. Засилих се и се откъснах от земята с Дестин, вързана здраво около кръста ми. Летейки, държах пръчката в готовност, но нямаше как да предвидя внезапния порив на вятъра, който ме поде и запрати шеметно надолу. Успях да възстановя равновесието си навреме, но щом вдигнах лице, пребледнях. Ясният небосклон се бе превърнал в тъмнееща облачна маса, прорязвана от светкавици. Оглушителен грохот едва не спука тъпанчетата ми. Трябваше час по-скоро да се спасявам.
Приземих се доста твърдо и веднага погледнах нагоре. Небето отново бе чисто като коприна.
Какво, по дяволите, ставаше?
Вдигнах ръце и с пружиниращ отскок се стрелнах отново нагоре. И за сетен път ме погълнаха свиреп вятър и пороен дъжд. Теченията ме подмятаха като обрулен лист, а капките ме шибаха като камшици. Водата влизаше в очите, в устата ми, караше ме да се задавям.
Минута по-късно се озовах просната по корем върху тревата, прогизнала до кости. Претърколих се по гръб и вдигнах очи към небето. То ми се усмихваше, лазурно и невинно.
Улових с две ръце косата си, за да я изцедя, после сторих същото и с дрехите. В този момент долових движение вдясно от себе си. Когато се обърнах, трябваше да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам. Защото към мен приближаваше не друг, а самата аз. На около три метра разстояние двойничката ми спря и ме загледа. И преди бях имала вземане-даване с маниак – противна твар, способна да се превърне в някой друг, а после да се вкопчи в теб и да те накара да изживееш най-лошите си страхове, докато бавно изцежда живота ти. Но и през ум не ми беше минавало, че нещо може да се превърне в… мен.
Разбира се, знаех, че това не съм аз, а друго същество, което най-вероятно не ми желаеше доброто. Е, бях подготвена да се отбранявам и щях просто да направя нещо, колкото да го прогоня. Вдигнах пръчката, насочих я към него и съсредоточавайки вниманието си върху дясната му ръка, произнесох:
– Инджурио.
Болката бе незабавна и толкова остра, че със стон се превих надве. Вероятно бях сбъркала нещо в изпълнението на магията. Насочих пръчката към дясната си ръка.
– Еразио!
Болката изчезна.
Междувременно съществото, точно копие на мен, се бе приближило още. Макар да не предприемаше каквото и да било заплашително действие, всяка фибра в мен крещеше, че ме грози ужасна заплаха.
Фокусирах духа, тялото и съзнанието си и като внимавах да изпълня движението правилно, замахнах към левия му крак.
– Джагада!
В бедрото и прасеца ми се появиха дълбоки, разкъсани рани. От режещата болка ми призля и паднах на земята. През насълзените си очи видях, че съществото се надвесва над мен.
Устата му се отвори и отвътре се показаха остри, почернели зъби. Мокър, противен език се стрелна и облиза лицето ми. Инстинктивно разбрах, че ме опитва на вкус. Заслепена от ярост и страх, че ще бъда изядена, вдигнах за сетен път пръчката и като събрах цялата си омраза, изкрещях:
– Риг…
Но така и не успях да довърша заклинанието. Гласът ми бе изчезнал, вероятно отнет по някакъв начин от зловещата твар. А без глас как можех да го спра да не ме разкъса? Устата му се разтвори още по-широко, добивайки невероятни размери. Единственото, което виждах, бе черното, зеещо отвърстие, способно сякаш да ме погълне цялата.
– Импарио – произнесе нечий глас.
Ослепително бяла светлина удари създанието право в лицето. То изгуби останките от човекоподобния си облик и се превърна в люспест, зъбат урод, с ноктести лапи и едно-единствено око по средата на челото.
– Ригаморте – рече отсечено същият глас. Във въздуха се мярна черен като въглен лъч и срещна гърдите на нападателя ми. За миг изригна огромно кълбо дим, а после всичко изчезна.
Обърнах се и видях Астрея, все още с вдигната пръчка в ръка. Тя я насочи към облетия ми в кръв крак и каза тихо:
– Еразио.
Раните се затвориха и аз, цялата трепереща, се изправих.
После вдигна очи към пребледнялото ми лице.
– Инмутадо!
– Какво беше това нещо? – попитах, усетила, че гласът ми се възвръща.
Астрея хвърли поглед към обгорения кръг в тревата на мястото, където бе стояло съществото.
– Допелганг. Те умеят да се превръщат във всичко, което видят. В конкретния случай – в теб.
– Но всеки път, когато се опитвах да хвърля магия по него, тя поразяваше мен.
– О, да, това е най-силното му оръжие. Жертвата му се отбранява със зъби и нокти, без да си дава сметка, че всъщност вреди на себе си. Допелгангът трябва само да изчака търпеливо, докато тя се убие или осакати, за да я изяде.
– А когато се опитах да използвам магията Ригаморте?
– Аз те спрях. Иначе сега щеше да си мъртва.
– Но как?
– Със заклинанието Мутадо. То отнема гласа. А после ти го върнах пак, което е и причината да си говорим.
– Предполагам, че с бялата светлина си го ослепила, за да не може повече да приема чужди форми?
– Да, то трябва да те вижда за целта. След като му отнех тази способност, убиването му беше лесно. Впрочем – добави строго тя, – имаш късмет, че заварих стаята ти празна и излязох да те търся.
– Бях решила да поразгледам наоколо от въздуха, но върху мен се стовари буря.
– Естествено, че ще стане така.
– Защото Мочурището не иска да летя над него?
Суровото и изражение поомекна.
– Правилно, Вега. Добре правиш, че приемаш Мочурището като жив, дишащ и развиващ се организъм, защото то е точно такова. Впрочем нека днешното премеждие ти послужи за урок, че трябва да си винаги нащрек. Аз мога да те науча на много, но не и на всичко, което ще срещнеш в него. – Тя посочи с пръчката си. – Първият от Петте кръга започва оттук. Летателните способности на Дестин вече ще бъдат ограничени.
– Но не напълно изгубени?
– Не. Но те съветвам да я ползваш само при крайна необходимост. С нея можеш да бягаш от опасности, но рискът, който те дебне във въздуха, често е доста по-голям. – Тя ме погледна право в очите. – Честно казано, не смятам, че и тримата ще успеете да преминете отвъд невредими. Шансовете ви са толкова малки, че граничат с невъзможното. А аз, макар, естествено, да вярвам в магии, никога не съм вярвала в чудеса.
Тя се обърна и тръгна към къщата. Аз обаче останах, сякаш пуснала корени в пръстта на това ужасно място. Не бях сигурна кое ме е наранило повече – срещата с допелганга или думите, току-що изречени от Астрея.
