Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина Йорданова, Хеликон Русе
Една от книгите, за които съм чувала най-много суперлативи в книжарския ми живот е „Калуня-каля” (името означава „кулата на Калуньаа“) на Георги Божинов. Именно тази шумотевица и суетене около нея през последните две години от страна на читатели, писатели и критици ме накара да я прескоча и да я оставя да отлежи за известно време.
Дойде ѝ времето. Започнах да я чета и не я оставих, докато не стигнах до последната страница, зашеметена и сита от богатия език и автентично звучене . Подейства ми като чаша прясна вода и задоволи читателската ми жажда. Напомняйки ми за друг прекрасен български роман – „Възвишение” на Милен Русков.
„Боже мой. Боже ти мой – колко е хубаво да се живее на тоя свет!… Беше тихо и времето спряло. Той лежеше в скута ѝ, унасяше се и умората изтичаше в меката некосена трева. Облаците вече не се трупаха така гъсти и мрачни. Бяха се разредили, бяха бели седефени облачета, те плуваха и пасяха в синьото привечерно небе. Кукувица нямаше, минало ѝ беше времето, но все още като че му се счуваше далечен, припрен кукувичи глас. Беше стихнало всичко наоколо, беше затаило дъх сякаш и се излежаваше блажено и сито. „Хайде!“ – каза тя на ухото му. Хайде, у дома. Да бъдеш у дома си. Да ходиш по света и винаги да се връщаш у дома си – една скутана зелена полянка, където светът не може да достигне. Да се разтуриш и разхвърлиш, да съблечеш тялото и душата си. Да бъдеш у дома си… Познатата пътека. Познатият дървен димец на оджака, сладък димец. Познатият хляб и милата позната ръка, която ти го поднася. Да замирише на дом…” Из „Калуня-каля”
След прочита на книгата , смятам, че всички сравнения с други произведения са излишни. Неуместна ми се стори и препратката към Априлското въстание.
Всеки, който посегне към „Калуня-каля” с очакванията на казаното и написаното за нея, ще остане разочарован и леко объркан.
Защото това е роман за Човека. Повече философски, екзистенциален, отколкото исторически.
Посланията му са общочовешки, без оглед на религия, място и време. Затова е и толкова актуален днес, макар да е писан преди 30 години и да разказва за събития, случили се преди повече от век. Затова и се радва на осмо издание, едва две години след възкръсването си.
За мен единственото точно сравнение би било с книгата на Никос Казандзакис „Алексис Зорбас”. Смятам, че този преоткрит български роман заема достойно място в балканската литература, която приютява едни от най-непримиримите, най-гордите и най-свободолюбиви герои.
Такъв е и помакът Калуньо – като огън, когато обича; като лед, когато мрази; свиреп до мозъка на костите си, когато раздава правосъдие; мек като памук, когато проявява милосърдие. Човек, който търси причините за несправедливостите, обсебили света. Който не спира да се пита: Какъв е смисълът? Има ли смисъл въобще? Що за свят е този, в който хората се избиват?
Човек, който живее така, както му повелява вътрешния порив, който не се съобразява с масата, има свои принципи и ги следва твърдо и пламенно.
Накрая остава само прах и една легенда за живота на Калуньо.
А за читателя – състоянието на удовлетворение и умиротворение.
