Начало / България / Google почете 150-ата годишнина от рождението на Пенчо Славейков

Google почете 150-ата годишнина от рождението на Пенчо Славейков

Pencho_SlaveykovИнтернет търсачката Google почете със специален дудъл рождението на Пенчо Славейков. Поетът е роден на днешния ден преди 150 години. По този повод ликът на Славейков ще се вижда през целия ден в българската версия на браузъра.

Пенчо Славейков е едно от емблематичните имена в българската литература. Заедно с Пейо Яворов, Петко Тодоров и Кръстьо Кръстев основават кръга „Мисъл“, поставил началото на модерната следосвобожденска литература. Предложен е за нобелова награда за литература за поемата му „Кървава песен“. Славейков умира в Брунате, Италия, на 46 години – на 28 май 1912 г.

Предлагаме Ви три стихотворения от Пенчо Славейков:

В живота като вихър мина…

В живота като вихър мина,

и смая той светът;

нечакано го смърт настигна

в полето, край широкий път.

 

Над него, свела цветни клони,

бди тъжно пролетта —

като над своя вейка, вихър

що я откърши през нощта.

 

Баща ми в мен

Погребаха го там, де мъртвите погребват,

там, дето всякой гроб е знак на мъртвина,

железни обръчи-огради де обсебват

надгробни камъни все с мъртви имена.

 

След земния живот в земята той почива —

не той: почива му там тленний прах един!

Че живия му дух и мисълта му жива —

живеят в мене те, в мен, неговия син.

 

Не само в онова, което ази правя,

не само в думите, не само в мисълта —

пред погледа ми той се винаги възправя

с усмивка бодряща и тиха на уста.

 

И сещам в моята аз неговата воля,

и неговата мощ во всякой мой удар…

и чувам: „Победи световната неволя —

и на беди бъди в живота господар!

 

Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата,

на висша истина глашатай и пророк

издигнеш ли ръка — дигни я в злоба свята,

изпълнен от любов и в любовта жесток.

 

Достоен ти бъди за мен!“ О, аз достоен

ще бъда — и съм бил — за своя жив баща,

и словото у мен било е зов все боен,

в световни суети не зов на суета.

 

При твойто слово аз и своето прибавих,

дела приумножих при твоите дела:

и съд набъднето да чакам се изправих

с теб — две со подвизи увенчани чела.

 

С възторг на истина в душата просветлена,

към нея само аз в живота се стремих —

като тополата на възбог извисена

пред слънцето, пред теб, връшец привождам тих.

 

И чувствам с крило как божи дъх ме гали —

и чувствам, че ти доволен си от мен…

Че на живота аз свещените скрижали

понесох — не да ги захвърля пак смутен.

 

Душата ми с завет ти за живот огрея

и в път благослови со бащин благослов:

и както в мене ти и ази в теб живея

за подвига свещен на земната любов.

 

Поет

С оръжие в ръка бе заловен

той на Балкана и пред съд доведен.

Последен изпит беше него ден,

и неговия отговор последен.

 

„Вий питате какъв съм! Втори път,

чесъм поет ви вече отговарям.

Защо въстанах? – казах пред съдът,

но питате и аз ви пак повтарям:

 

Обичам аз полето, сладкий дъх

на неговите рожбици, цветята –

и привечер кога ги милва лъх,

и сутринта окъпани в росата.

 

Щом цъфнеха напролет те, при тях

от юг им птички идваха на гости.

Аз от дете с тез птички другарях,

че дивни бяха песните им прости.

 

Свободни песни… не като онез,

каквито ази пеях – и каквито

сте и от други чували до днес;

то бяха песни от сърце честито –

 

сърце свободно, -сгряно от лучът

на божието животворно слънце,

и во което песните растът,

като в поле посеяното зрънце.

 

Такова слънце в моето сърце

не грееше: – то в мрачина бе клето…

И ази грабнах пушката в ръце

да извоювам слънце за сърцето.

 

Та песните, които то роди,

на радост рожби, радости да сеят.

Поета – тъй небото отреди –

да пей, свободни птички както пеят…“

 

*

 

Присъдата бе смърт. На другий ден,

преди зори, обесиха поета.

Ръмеше дъжд и вятъра студен

като въздишка стенеше в полето.

 

И неми бяха влажните листа

там на липата, дето той издъхна…

Откакто на бесило стана тя,

там песента на птичките заглъхна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *