Google почете 150-ата годишнина от рождението на Пенчо Славейков

Интернет търсачката Google почете със специален дудъл рождението на Пенчо Славейков. Поетът е роден на днешния ден преди 150 години. По този повод ликът на Славейков ще се вижда през целия ден в българската версия на браузъра.

Пенчо Славейков е едно от емблематичните имена в българската литература. Заедно с Пейо Яворов, Петко Тодоров и Кръстьо Кръстев основават кръга „Мисъл“, поставил началото на модерната следосвобожденска литература. Предложен е за нобелова награда за литература за поемата му „Кървава песен“. Славейков умира в Брунате, Италия, на 46 години – на 28 май 1912 г.

Предлагаме Ви три стихотворения от Пенчо Славейков:

В живота като вихър мина…

В живота като вихър мина,

и смая той светът;

нечакано го смърт настигна

в полето, край широкий път.

 

Над него, свела цветни клони,

бди тъжно пролетта —

като над своя вейка, вихър

що я откърши през нощта.

 

Баща ми в мен

Погребаха го там, де мъртвите погребват,

там, дето всякой гроб е знак на мъртвина,

железни обръчи-огради де обсебват

надгробни камъни все с мъртви имена.

 

След земния живот в земята той почива —

не той: почива му там тленний прах един!

Че живия му дух и мисълта му жива —

живеят в мене те, в мен, неговия син.

 

Не само в онова, което ази правя,

не само в думите, не само в мисълта —

пред погледа ми той се винаги възправя

с усмивка бодряща и тиха на уста.

 

И сещам в моята аз неговата воля,

и неговата мощ во всякой мой удар…

и чувам: „Победи световната неволя —

и на беди бъди в живота господар!

 

Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата,

на висша истина глашатай и пророк

издигнеш ли ръка — дигни я в злоба свята,

изпълнен от любов и в любовта жесток.

 

Достоен ти бъди за мен!“ О, аз достоен

ще бъда — и съм бил — за своя жив баща,

и словото у мен било е зов все боен,

в световни суети не зов на суета.

 

При твойто слово аз и своето прибавих,

дела приумножих при твоите дела:

и съд набъднето да чакам се изправих

с теб — две со подвизи увенчани чела.

 

С възторг на истина в душата просветлена,

към нея само аз в живота се стремих —

като тополата на възбог извисена

пред слънцето, пред теб, връшец привождам тих.

 

И чувствам с крило как божи дъх ме гали —

и чувствам, че ти доволен си от мен…

Че на живота аз свещените скрижали

понесох — не да ги захвърля пак смутен.

 

Душата ми с завет ти за живот огрея

и в път благослови со бащин благослов:

и както в мене ти и ази в теб живея

за подвига свещен на земната любов.

 

Поет

С оръжие в ръка бе заловен

той на Балкана и пред съд доведен.

Последен изпит беше него ден,

и неговия отговор последен.

 

„Вий питате какъв съм! Втори път,

чесъм поет ви вече отговарям.

Защо въстанах? – казах пред съдът,

но питате и аз ви пак повтарям:

 

Обичам аз полето, сладкий дъх

на неговите рожбици, цветята –

и привечер кога ги милва лъх,

и сутринта окъпани в росата.

 

Щом цъфнеха напролет те, при тях

от юг им птички идваха на гости.

Аз от дете с тез птички другарях,

че дивни бяха песните им прости.

 

Свободни песни… не като онез,

каквито ази пеях – и каквито

сте и от други чували до днес;

то бяха песни от сърце честито –

 

сърце свободно, -сгряно от лучът

на божието животворно слънце,

и во което песните растът,

като в поле посеяното зрънце.

 

Такова слънце в моето сърце

не грееше: – то в мрачина бе клето…

И ази грабнах пушката в ръце

да извоювам слънце за сърцето.

 

Та песните, които то роди,

на радост рожби, радости да сеят.

Поета – тъй небото отреди –

да пей, свободни птички както пеят…“

 

*

 

Присъдата бе смърт. На другий ден,

преди зори, обесиха поета.

Ръмеше дъжд и вятъра студен

като въздишка стенеше в полето.

 

И неми бяха влажните листа

там на липата, дето той издъхна…

Откакто на бесило стана тя,

там песента на птичките заглъхна.