Лира Литературно-рекламна Агенция
Интернет търсачката Google почете със специален дудъл рождението на Пенчо Славейков. Поетът е роден на днешния ден преди 150 години. По този повод ликът на Славейков ще се вижда през целия ден в българската версия на браузъра.
Пенчо Славейков е едно от емблематичните имена в българската литература. Заедно с Пейо Яворов, Петко Тодоров и Кръстьо Кръстев основават кръга „Мисъл“, поставил началото на модерната следосвобожденска литература. Предложен е за нобелова награда за литература за поемата му „Кървава песен“. Славейков умира в Брунате, Италия, на 46 години – на 28 май 1912 г.
Предлагаме Ви три стихотворения от Пенчо Славейков:
В живота като вихър мина…
В живота като вихър мина,
и смая той светът;
нечакано го смърт настигна
в полето, край широкий път.
Над него, свела цветни клони,
бди тъжно пролетта —
като над своя вейка, вихър
що я откърши през нощта.
Баща ми в мен
Погребаха го там, де мъртвите погребват,
там, дето всякой гроб е знак на мъртвина,
железни обръчи-огради де обсебват
надгробни камъни все с мъртви имена.
След земния живот в земята той почива —
не той: почива му там тленний прах един!
Че живия му дух и мисълта му жива —
живеят в мене те, в мен, неговия син.
Не само в онова, което ази правя,
не само в думите, не само в мисълта —
пред погледа ми той се винаги възправя
с усмивка бодряща и тиха на уста.
И сещам в моята аз неговата воля,
и неговата мощ во всякой мой удар…
и чувам: „Победи световната неволя —
и на беди бъди в живота господар!
Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата,
на висша истина глашатай и пророк
издигнеш ли ръка — дигни я в злоба свята,
изпълнен от любов и в любовта жесток.
Достоен ти бъди за мен!“ О, аз достоен
ще бъда — и съм бил — за своя жив баща,
и словото у мен било е зов все боен,
в световни суети не зов на суета.
При твойто слово аз и своето прибавих,
дела приумножих при твоите дела:
и съд набъднето да чакам се изправих
с теб — две со подвизи увенчани чела.
С възторг на истина в душата просветлена,
към нея само аз в живота се стремих —
като тополата на възбог извисена
пред слънцето, пред теб, връшец привождам тих.
И чувствам с крило как божи дъх ме гали —
и чувствам, че ти доволен си от мен…
Че на живота аз свещените скрижали
понесох — не да ги захвърля пак смутен.
Душата ми с завет ти за живот огрея
и в път благослови со бащин благослов:
и както в мене ти и ази в теб живея
за подвига свещен на земната любов.
Поет
С оръжие в ръка бе заловен
той на Балкана и пред съд доведен.
Последен изпит беше него ден,
и неговия отговор последен.
„Вий питате какъв съм! Втори път,
чесъм поет ви вече отговарям.
Защо въстанах? – казах пред съдът,
но питате и аз ви пак повтарям:
Обичам аз полето, сладкий дъх
на неговите рожбици, цветята –
и привечер кога ги милва лъх,
и сутринта окъпани в росата.
Щом цъфнеха напролет те, при тях
от юг им птички идваха на гости.
Аз от дете с тез птички другарях,
че дивни бяха песните им прости.
Свободни песни… не като онез,
каквито ази пеях – и каквито
сте и от други чували до днес;
то бяха песни от сърце честито –
сърце свободно, -сгряно от лучът
на божието животворно слънце,
и во което песните растът,
като в поле посеяното зрънце.
Такова слънце в моето сърце
не грееше: – то в мрачина бе клето…
И ази грабнах пушката в ръце
да извоювам слънце за сърцето.
Та песните, които то роди,
на радост рожби, радости да сеят.
Поета – тъй небото отреди –
да пей, свободни птички както пеят…“
*
Присъдата бе смърт. На другий ден,
преди зори, обесиха поета.
Ръмеше дъжд и вятъра студен
като въздишка стенеше в полето.
И неми бяха влажните листа
там на липата, дето той издъхна…
Откакто на бесило стана тя,
там песента на птичките заглъхна.
