Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Всички животни са равни, но някои са по-равни от други, пише Оруел във „Фермата на животните”, а е добре известно, че той е имал леви убеждения. Но кой се вслушва в градивните критики на писатели и философи? Преди живяхме в диктатура на пролетариата, сега живем в диктатура на парите, казва авторът на „Нетаен агент”. А всички диктатури си приличат. Комунизмът проповядваше равенство и уж обезличаваше хората, днес все по-отблъскващата, агресивна реклама се цели в същото. Къде е истината?
Дино Динев – Джими има живот като на кино. Като младеж тренира бокс в отбора на „Спартак“ и така попада заедно с Боян Радев в спортната рота на 11 граничен отряд. След отбиването на военната служба започва работа като осветител и асистент-оператор в „Бояна” и участва в заснемането на „Крадецът на праскови“ и „Цар и генерал“ на режисьора Въло Радев, с когото по-късно стават близки приятели. Вече 40 години живее и работи в Париж, където установява много връзки с лица от артистичния свят. Сред имената, на които ще попаднете в книгата, са светила като Висоцки, Шарл Азнавур, Никита Михалков, Марк Шагал, Силви Вартан, Невена Коканова, Омар Шариф и Роман Полански.
За тези, които не го познават, е загадъчна и противоречива личност. За приятелите си е просто Джими – прякорът му се ражда от книгите на Марк Твен. Напуска България във времена, в които това изглежда немислимо. Заминава за Франция като корепондент на БНТ по времето на Леда Милева. (Между другото, баба му е била гримьорка на Шаляпин, а чичо му е директор на парижкото студио за кинохроники.) Купува камера и започва да прави репортажи за БНТ в Париж. Две години по-късно той вече следва кинорежисура и работи във Френската телевизия, където се запознава с “момчето със смачкания нос” – Жерар Депардийо.
С „Нетаен агент” Дино Динев самоволно насочва камерата към агентурното си минало. Версията му за „българския чадър” и смъртта на Георги Марков сигурно ще шокира много читатели. Обвиняват Динев, че е поддържал връзки с резиденти на три разузнавателни централи – българската ДС, КГБ и френските служби за сигурност, и го вкарват в затвора за три години. Ако се съди по думите му, са го превърнали в изкупителна жертва за смъртта на автора на „Задочни репортажи за България”.
За едно е прав „хулиганът” Жириновски – политиката е вид театър. За политиците мълчанието на медиите за тях е смърт. А истината има нюанси. Няма идеален обществено-икономически модел, защото няма идеално общество. Няма хора без пороци. Както казват тройните агенти, перифразирайки Алфред дьо Мюсе, „не е важно каква марка е алкохолът, важното е да не свършва.” Освен че критикува невежеството на българските политици и дава примери за хамелеонщината и злоупотребите с обществени пари преди и сега, Динев споделя мнението си за отговорността на Запада за терористичните заплахи, които висят над света. „Намесата на Запада по най-брутален начин в живота на арабските страни от Близкия изток се оказа фатален за Европа. С хиляди жертви, дадени от иракския народ, демокрацията възтържествува. Но тя не донесе спокойствие и благоденствие на хората. Напротив, страната, в която имаше толерантност към всички религии, стана терен на действия на ислямския екстремизъм и хиляди нови убити, жертви на всекидневните атентати се прибавят към тези, загинали под бомбите в името на една фалшива демокрация. Подобен е случаят и с Либия, където пак в името на демокрацията загинаха хиляди мирни жители, в това число и самият Кадафи. Тиранина го няма, но жертвите от атентатите растат с всеки изминал ден.”
Въпреки връзките си със спецслужбите на три държави, заради които е осъден на 3 години затвор от френския Съд за държавна сигурност, авторът на „Нетаен агент” претендира, че никога не е накърнил интересите на двете си родини – България и Франция. Твърди, че киното е „най-могъщото средство за сближаването на народите” и че собствената му кинематографска работа с фирмата „Пирин Филм” е помогнала индиректно на бившите соцстрани да извършат т. нар. перестройка.
„Литература в написаното от мен няма”, скромничи Динев. Писал е така, както спомените са нахлували в главата му. Казва, че истинската му история е с повече страници от Френската енциклопедия. „Ако има Господ и ме попита: „Имаш право на втори живот. Какъв искаш да бъде той? И как да го изживееш?“, без да се замислям, бих отговорил: „Същият. Същият този, който вече преживях“.
