Начало / България / Нови книги / „Шегата“ от Милан Кундера

„Шегата“ от Милан Кундера

Днес, навръх Деня на шегата и 87-ия рожден ден на Милан Кундера, ви предлагаме откъс от новото издание на един от бестселърите му и най-обичаните му книги „Шегата“. Отскоро романът отново е на книжния пазар у нас благодарение на издателство „Колибри“.

АНОТАЦИЯ

Нима историите, освен че се случват, освен че ги има, трябва и да казват нещо? Надявам се, не е нужно да подчертавам, че съм човек с много трезво мислене. И все пак може би у мен е останал отзвук от ирационалните поверия, например онази странна убеденост, че всички случки в живота ми имат и някакъв смисъл, означават нещо; че животът чрез собствения си ход ни разказва нещо за себе си, че постепенно ни разкрива някаква своя тайна, че се изправя пред нас като ребус, чийто смисъл трябва да се разгадае, че историите, които изживяваме в живота си, са митология на самия живот и че в тази митология се крие ключът към истината и към тайната. Измама ли е това? Възможно е, дори е много възможно, ала аз не мога да се освободя от потребността да разнищвам собствения си живот (сякаш в него наистина е скрит някакъв смисъл, някакво значение, някаква истина), не мога да потисна тази потребност, дори тя да е нещо повече от потребност от някаква игра (като решаването на ребус например).

ОТКЪС

Психофизиологичният механизъм на любовта е толкова сложен, че през определен период от своя живот младият мъж трябва да съсредоточи вниманието си върху самото му овладяване и тогава му се изплъзва същинското съдържание на любовта – жената, която обича (също както например младият цигулар не може да съсредоточи вниманието си върху съдържанието на композицията, докато не усвои техниката на пръстите до такава степен, че да престане да мисли за нея при свиренето). И ако споменах за своя ученически трепет, който ме обземаше при мисълта за Маркета, трябва да добавя, че той се дължеше нетолкова на влюбеност, колкото на непохватност и неувереност, тежестта на която усещах и която изпълваше моите чувства и мисли много повече, отколкото самата Маркета.

Преодолявах тежестта на това смущение и непохватност, като се перчех пред Маркета: мъчех се да не се съгласявам с нея или направо да се присмивам на всички нейни възгледи, което не беше никак трудно, защото въпреки ума си и въпреки красотата си, която – като всяка красота – внушаваше на околните привидна недостъпност, тя беше момиче доверчиво; никога не съумяваше да надникне отвъд нещата и виждаше единствено самите неща; отлично се справяше с ботаниката, но се случваше да не разбере виц, разказван от колегите: поддаваше се на всеки ентусиазъм навремето, но в мига, в който ставаше свидетел н анякаква политическа практика, ръководеща се от принципа „целта оправдава средствата“, не разбираше нищо, както не разбираше и вицовете на колегите си; затова другарите прецениха, че има нужда да подсили ентусиазма си със знания за стратегията и тактиката на революционното движение, и решиха да я изпратят през ваканцията на двуседмична партийна лагер-школа.

Тази школа ми обърка много сметките, защото точно през тези две седмици смятах да бъда сам с Маркета в Прага и да доведа нашите отношения (които досега се изчерпваха с разходки, разговори и някоя и друга целувка) до по-определен край; освен тези две седмици нямах друга възможност (следващите четири седмици трябваше да прекарам на селскостопанска бригада, а през последните четиринайсет дни от ваканцията да остана при майка си в Моравия), така че се изпълвах с болезнена ревност, като виждах, че Маркета не споделя моята тъга, не се ядосва, задето заминава на лагер-школа, и даже ми казва, че очаква заминаването с нетърпение.

От школата (която се провеждаше в някакъв замък в Средна Чехия) тя ми изпрати писмо, досущ като нея самата: преливащо от искрено съгласие с всичко, което преживяваше; всичко ѝ харесвало – и утринната ведрина, и докладите, и дискусиите, и песните, които пеели; пишеше ми, че там владеел „здрав дух“, и накрая от престараване беше прибавила разсъждението, че революцията на Запад няма дълго да се забави.

Обективно погледнато, аз всъщност бях съгласен с всичко, което твърдеше Маркета, и също вярвах в скорошната революция в ЗападнаЕвропа; само с едно не бях съгласен: да бъде доволна и щастлива, когато на мен ми е мъчно за нея. Затова купих една картичка и (за да я нараня, шокирам и объркам) написах: „Оптимизмът е опиум за човечеството! Здравият дух е признак на тъпота. Да живее Троцки! Лудвик“.

На моята провокационна картичка Маркета отговори с няколко банални реда и следващите писма, които ѝ изпратих през ваканцията, останаха без отговор. Аз бях на студентска бригада из Шумавските планини, прибирах сено и мълчанието на Маркета много ме потискаше. Почти всеки ден ѝ пишех оттам писма, изпълнени с умоляваща и меланхолична влюбеност; молех я поне през последните четиринайсет дни на ваканцията да се виждаме, бях готов да не замина у дома, да не видя своята самотна майка и да последвам Маркета където и да било; и всичко това не само защото я обичах, но главно защото тя беше единствената жена на моя хоризонт, а положението на младеж без приятелка за мен беше непоносимо. Но Маркета не отговаряше на писмата ми.

Не разбирах какво става. Пристигнах през август в Прага и успях да я намеря у тях. Тръгнахме заедно на обичайната ни разходка покрай Вълтава и на острова Императорска ливада (онази тъжна ливада с тополи и безлюдни игрища) и Маркета ме уверяваше, че между нас нищо не се е променило, така се и държеше; само че именно тази скована, неподвижна еднаквост (еднаквост на целувката, еднаквост на думите, еднаквост на усмивката) беше угнетителна. Когато помолих Маркета да се срещнем на другия ден, тя ми каза да ѝ се обадя по телефона – тогава сме щели да се уговорим.

Звъннах по телефона; непознат женски глас ми заяви, че Маркета не е в Прага. Бях нещастен, както може да бъде нещастно само едно двайсетгодишно момче без жена; момче, все още доста плахо, което досега само няколко пъти бе познало плътската любов, и то инцидентно и не много удачно, и което не можеше да се избави от мисълта за нея. Дните ми се струваха безкрайно дълги и безцелни; не можех да чета, не можех да работя, ходех по три пъти на ден на всички дневни и вечерни прожекции в киното само за да си убия някак времето, само за да заглуша някак вълчия вой, който непрестанно надаваше моята душа. Аз, за когото Маркета си мислеше (благодарение на моето самоизтъкване), че съм едва ли не отегчен до смърт от жените, сега не смеех да заговоря момичетата, които вървях апо улицата, момичетата, от чиито прекрасни нозе ми прималяваше.

Затова с радост посрещнах началото на септември, на учебната година и дейността на Съюза на студентската младеж, където имах свой кабинет и преди началото на семестъра много най-различна работа. Но още на другия ден ме извикаха по телефона в партийното бюро. Спомням си всичко до най-малките подробности: беше слънчев ден, аз излязох от сградата на Съюза на студентската младеж и усещах, че тъгата, която ме беше изпълвала през цялата ваканция, започва полека да ме напуска. Отивах в бюрото, изпълнен с приятно любопитство. Позвъних и вратата ми отвори секретарят на комитета, висок младеж с тясно лице, светли коси и леденосини очи. Поздравих го, той не отговори на поздрава ми и каза: „Върви в дъното, там те чакат“. В последната стая в секретариата ме чакаха трима членове на партийното бюро. Казаха ми да седна. Седнах и разбрах, че става нещо лошо. И тримата другари, които добре познавах и с които бях свикнал да разговарям весело, ме гледаха с каменни лица; наистина, говореха ми на „ти“ (както е прието между партийните членове), но сега то не беше онова приятелско„ти“, а „ти“ служебно и заканително. (Да си призная, оттогава изпитвам алергия към минаването на „ти“; по своята същност то трябва да бъде израз на чистосърдечна близост, но ако разговарящите на „ти“ са хора, чужди един на друг, то моментално добива обратен знак, става израз на грубост, така че свят, в който всички си говорятна „ти“, не е свят на всеобщо приятелство, а свят на всеобщо незачитане.)

И така, седнах пред тримата говорещи ми на„ти“ студенти, които ми зададоха първия въпрос познавам ли Маркета. Казах, че я познавам. Попитаха ме дали съм си кореспондирал с нея. Казах, че да. Попитаха ме дали си спомням какво съм ѝ писал. Казах, че не си спомням, но в този миг картичката с провокационния текст изскочи пред очите ми и аз започнах да се досещамза какво става дума. „Не можеш ли да си спомниш?“ – питаха ме те. „Не“ – казах аз. „А каквоти пишеше Маркета?“ Свих рамене, за да създам впечатление, че ми е писала за интимни неща, за които не мога да говоря пред тях. „Не ти ли писа нещо за лагер-школата?“ – попитаха те. „Да, писа ми“ – отвърнах аз. „Какво ти писа за нея?“ – „Че ѝ харесва там“ – отговорих. „А какво друго?“ – „Че изнасят хубави доклади и че има добър колектив“ – продължих аз. „Писа ли ти, че в школата владее здрав дух?“ – „Да – казах, – май ми писа нещо такова.“ – „Писа ли ти, че осъзнава силата на оптимизма?“ – не преставаха те. „Да“ – потвърдих аз. „А какво мислиш ти за оптимизма?“ – попитаха те. „За оптимизма ли? Че какво мога да мисля за него?“ – попитах и аз. „Ти самият смяташ ли се за оптимист?“ – разпитваха те по-нататък. „Смятам се – отвърнах плахо. – Обичам шегите, весел човек съм.“ Мъчех се да смекча тона на разпита. „И нихилистът може да бъде весел – каза един от тях, – може например да се смее нахората, които страдат. И циникът може да бъде весел“ – продължи той. „Мислиш ли, че социализмът може да се построи без оптимизъм?“ – обади се вторият. „Не“ – отвърнах аз. „Значи ти не искаш у нас да бъде построен социализмът?“ – намеси се третият. „Как така?“ – възразих. „Защото за тебе оптимизмът представлява опиум за човечеството“ – обвиниха ме те. „Как така опиум за човечеството?“ – продължавах да се защитавам аз. „Не извъртай, написал си го черно на бяло! Маркс е нарекъл опиум за човечеството религията, обаче за теб опиум бил нашият оптимизъм! Ти си написал това на Маркета.“ – „Любопитен съм какво биха казали нашите работници и ударници, които преизпълняват плановете, ако научат, че техният оптимизъм е опиум“ – веднага продължи мисълта му вторият. А третият добави:„За троцкиста оптимизмът на социалистическото строителство винаги е бил само опиум. А ти си троцкист.“ – „Боже мой, откъде ви дойде наум такова нещо?“ – възразих аз. „Писал ли си това, или не си го писал?“ – „Може де съм писал нещо такова на шега, минали са два месеца, не си спомням.“ – „Ние можем да ти припомним“ – казаха те и ми прочетоха моята картичка: „Оптимизмът е опиум за човечеството. Здравият дух е признак на тъпота! Да живее Троцки! Лудвик“.

В малката стая на партийното бюро тези изречения прозвучаха толкова страшно, че в онзи миг се стреснах и долових, че имат унищожителна сила, на която не мога да противостоя. „Другари, това беше на шега“ – казах и почувствах, че никой не може да ми повярва. „На вас смешно ли ви е?“ – попита единият от другарите другите двама. Те поклатиха отрицателно глави. „Но вие не знаете каква е Маркета!“ – възкликнах. „Познаваме я“ – отговориха те. „Разберете – продължих, – Маркета гледа на всичко сериозно, ние вечно си правехме шеги с нея и се опитвахме да я шокираме.“ – „Интересна работа – каза един от другарите, – от твоите следващи писма не излиза, че имаш несериозно отношение към Маркета.“ – „Значи вие сте прочели всички мои писма до нея?“ – „И така, понеже гледа на всичко сериозно – обади се другият, – ти си правиш майтап с нея. Но кажи ни, какво е онова, на което Маркета гледа сериозно? Това са например партията, оптимизмът, дисциплината, нали? И всичко това, на което тя гледа сериозно, на тебе ти е смешно.“ – „Другари, разберете – реагирах аз, – че дори не си спомням каксъм го написал, писах го набързо, само няколко думи, на шега, даже не помислих какво пиша, та нали ако бях вложил някакъв смисъл, нямаше да го изпратя в лагер-школата!“ – „Все едно е как си го писал, бързо или бавно, на коляно или върху маса, ти си могъл да напишеш само онова, което е в тебе. Нищо друго. Може би ако беше размислил малко повече, нямаше да го напишеш. А така си гонаписал без преструвка. Така поне знаем кой си. Така поне знаем, че имаш две лица – едно за пред партията и едно за пред другите.“

Чувствах, че не са останали вече никакви аргументи в моя защита. Повторих още няколко пъти казаното вече: че всичко е било шега, че това са само думи без значение, че зад тях се крие само мое моментно настроение и други от този род. Те не приемаха думите ми. Казаха, че съм написал тези няколко изречения върху открита картичка, че всеки е могъл да ги прочете, че тези думи са имали обективно въздействие и че към тях не е била добавена никаква забележка за моето настроение. После ме попитаха какво съм чел от Троцки. Казах, че нищо. Попитаха ме кой ми е давал книгите му. Казах, че никой. Попитаха ме с какви троцкисти съм се срещал. Казах, че с никакви. Заявиха ми, че от този момент ме освобождават от поста ми в Съюза на студентската младеж, и поискаха да им предам ключовете от кабинета. Те бяха в джоба ми и аз им ги дадох. След това ми разясниха, че моят случай ще бъде разгледан в първичната партийна организация на Природонаучния факултет. Станаха и се загледаха някъде встрани. Сбогувах се и без да дочакам отговор, си тръгнах.

„Шегата“ тук

Всички книги от Милан Кундера тук

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *