Лира Литературно-рекламна Агенция
Роден е на 25 май 1968 г. в Добрич. Завършва математическата гимназия в родния си град. Има две висши образования: инженерно-химическо (Пловдив) и икономическо образование (Варна). Работил е като журналист във Варна, а днес – в системата на хранително-вкусовата промишленост. Носител е на наградите „Развитие“, „Елиас Канети“, „Български роман на годината“. Тази година е номиниран за наградата „Хеликон“ за романа „Лисицата“.
–––––––
Как бихте се представили пред публиката на lira.bg и сп. „Книжарница” – все четящи хора?
– На 47 години съм, автор на 6 романа. Темите, за които пиша, са свързани с човешката душа, с нейните крайни състояния, страсти и чувства, вълнуват ме също и темите за смъртта и търсенето на смисъл в живота. При писането се старая да имам по-артистичен подход, свързан с промяна на стила според емоционалната същност на историята, която разказвам. Смятам, че най-добрите книги се получават при смесването на различни жанрове, особено когато това става на границата между реалното и ирационалното.
Кои са най-важните за Вас книги и автори? С какво Ви повлияха?
– С годините най-важните за мен книги и автори се променяха, но сега изключително много ценя четирилогията на Джон Ъпдайк за Хари Екстрьом „Заека”, романите на Джон Ървинг, Майкъл Кънингам, Реймънд Чандлър, Уилям Уортън (предимно „Пилето”, „Отбой в полунощ” и „Последна любов”), „По пътя” и „Ангели на самотата” на Джак Керуак, романите на Ан Тайлър (особено „Земни притежания” и „Турист по неволя”), Чък Поланик, Томас Харис, Кормак Маккарти, трите късички романа на Димитър Паунов (най-вече „Биплан в дъжда”), разказите на Джеръм Селинджър, част от романите на Юън Маккюън, „Чуй ме” на Маргарет Мацантини, „Книга на илюзиите” на Пол Остър, стиховете на Буковски, на френските сюрреалисти, на Реймънд Карвър… Всички те са ми повлияли по един или друг начин, всеки със своите специфични качества.
Как приемате номинацията си за наградата „Хеликон”?
– Това е четвъртата ми номинация за наградата и съм доволен от уважението, което журито показа към романа ми „Лисицата”.
Как гледате на литературните награди в България като част от духовния живот? Липсва ли Ви истинската литературна критика?
– Литературните награди са необходими за всяка една литература. Те не могат да направят никого по-добър писател, нито по-лош, но приковават вниманието на литературната общност. А по въпроса за литературната критика, мисля, че има хора, които си вършат работата съвестно, честно и интелигентно. Като цяло очаквам от един критик да е добронамерен, да е страстен, да е проницателен и да е писал проза, за да знае за какво става дума.
Каква обществена кауза според Вас си струва да защитава един писател?
– Чрез писането си ние, писателите, така или иначе защитаваме най-важната кауза: каузата да говориш свободно за всичко, което смяташ за важно. Самото отдаване на изкуството и темите, за които пишем, са защита на тази кауза. Ние разказваме истории с намерението да въздействаме на читателите си и да направим живота им по-добър, по-вълнуващ и – надявам се – по-мъдър.
Какво е да си писател днес? Може ли словото да победи калашниците и тротила?
– Да си писател е трудно, но прекрасно и вълнуващо занимание. Научаваш много нови неща, дисциплинираш се, за да можеш да дадеш най-доброто от себе си, развиваш се като личност. А дали словото може да победи калашниците и тротила, мога да кажа само, че се надявам това да стане. Образованието е панацеята за всички проблеми на човечеството и знам, че един ден или ние сами ще си наложим да бъдем разумни, толератни и градивни, или обстоятелствата, пред които ще се изправим, ще ни го наложат.
