Лира Литературно-рекламна Агенция
И новият роман „Котката“ на Мариана Найдова е с номинация за наградата „Хеликон“. Миналата година романите й „Мравка с фенерче“ и Слугинята“, събрани в книгата „2 романа“ , също бяха номинирани.
––––––––-
Как бихте се представили пред публиката на „Книжарница” – все четящи хора?
– Иска ми се да мога да кажа нещо по-различно от това, че съм преподавателка по български език за чужденци в Медицински университет в Плевен, нещо завладяващо, но животът е в простите неща и за моя най-голяма изненада се оказа, че преживях по-голямата част от него на това място в Плевен и между студентите си. Хубаво място ми се падна, можеше и да е по-зле, като си помисля.Имах шанса да работя само с млади хора и заради тях останах на тяхната възраст – някъде между осемнайсет и двайсет години. Научих се да не остарявам, запазих удивлението си пред живота, способността си да се влюбвам и да мога да започвам отново, да не мисля за финала и за безсмислието на всяко човешко усилие. Сигурно затова написах и книгите си, защото, ако трябва да отговоря на последния въпрос предварително, независимо, че думите са пепел, единственият начин да се доближим до Другия все пак си остава пътят през думите. Обичам да вървя точно по този път, защото не е лесен. Често заекваме с думите си, препъваме се в тях, нараняваме се през тях, оглушаваме в хора на говоренето, но има мигове, когато Другият говори точно на нас и докосва сърцето ни. Тогава думите могат и да победят силата на метала, на Калашников. Казвам го обаче, защото наивността все още подхранва копнежите ми, но иначе жената, която съм, с целия си опит, ми подсказва, че всъщност безсилието на думите са куршумите, с които светът ни убива. Имаме много работа да вършим, да плевим плевелите от нивата на думите и да се научим да отглеждаме здрави растения без ГМО, без пестициди, без храни-чудо, с които ни подмамват политиците, говорейки баналностите си за човешки права и справедливост, когато единственото нещо, което ги задвижва е елементарната алчност, изкривена до библейски порок, до смъртен грях и блудство с истината. Това мисля за думите, които, надявам се, сега да са казали за мене това, което го няма в биографията ми от пет реда.
Кои са най-важните за Вас книги и автори? С какво Ви повлияха?
– Не си спомням за кои книги говорих миналата година, когато попълвах анкетата на „Хеликон” по повод предишната ми номинация за „ Мравки с фенерчета”. Много книги съм прочела, някои са ме докоснали, други – не. Този път ще спомена Рей Бредбъри и „Вино от глухарчета”. Вълшебна книга. Там една стара жена плашеше децата с куклите и панделките си от детството. Искаше да ги накара да повярват, че и тя някога е била малко момиченце, а те й казваха, че е стара, че винаги е била такава. Запомнила съм този момент, защото е повече от ясно, че хербаризирането на миналото не носи нищо добро, оставаме заключени там, никога не излизаме от собствения затвор на илюзиите. Затова не обичам да имам снимки, не ходя с фотоапарат, когато пътувам. Моите спомени са плът от плътта ми и моите книги са това, което съм станала, така че няма да напиша списъка, който е класация на най-важните книги. Те са просто част от живота ми, всичките до една, включително и най-слабите.
Как приемате номинацията си за наградата „Хеликон”?
– Като нещо логично и напълно естествено. „Котката” е излята и цялостна книга до последния си детайл, защото е писана в момент, когато трябваше да преоценя живота си. В голяма степен тя е моето освобождение от Матрицата, дума, която научих от един близък човек. Той ми помогна да изляза на свободно и чисто място.
Как гледате на литературните награди в България като част от духовния живот? Липсва ли Ви истинската литературна критика?
– Не знам дали наградите са част от духовния живот. По-скоро те са светско поведение, но е хубаво да научиш, че си разпознат, че не пееш в хора, а имаш собствен глас. Наградата помага гласът ни да бъде чут от повече хора.
Каква обществена кауза според Вас си струва да защитава един писател?
– Никаква. Иначе писателят се превръща в Шута на Краля. Писателят трябва да си оре литературната нива, както земеделецът оре земята. Това е неговата кауза, да е близо до истината.
Какво е да си писател днес? Може ли словото да победи калашниците и тротила?
– На този въпрос отговорих в началото. Да си писател днес е същото каквото е било да си писател винаги, преди сто, преди хиляда години. Означава да имаш рана и да я лекуваш в самота, а иначе безсилието на думите се вижда най-ясно, когато парите купуват калашници.
