Начало / Читатели / Страхове за обичане (за сборника с разкази ”Момичешка стая”)

Страхове за обичане (за сборника с разкази ”Момичешка стая”)

Нели ЛИШКОВСКА

Предпочитам да чета една съвременна книга, преди да съм се запознала с автора.Така впечатленията са непосредствени и най-чисти.Опитвам се да градя мнението си за един поет или писател на базата на писменото му слово.Защото само в него човек е такъв, какъвто иска за бъде и открито – често дори несъзнателно – проявява най-силните си страни.Евентуалната ми среща с даден автор след това само допълва и дооформя образа.Прави го по-плътен и цялостен.

Отношенията ми с Диана Маркова се случиха в обратен ред. Запознах се с нея на премиерата на сборника й с разкази „Момичешка стая”, без да съм прочела нито ред от този сборник или от първата й книга с поезия.След няколкото разменени изречения, отбелязах за себе си, че тя притежава поглед за детайла и умение за слушане.Беше ми любопитно дали пренасяше тези качества и в текстовете си.

И наистина ги открих на много места в нейната „стая”. Но съществуваше и още нещо.

То се криеше в ъглите, висеше от полюлея, надничаше зад масата, излежаваше се на дивана, влиташе през отворения прозорец и се люлееше на перденцата.

И това беше усещането за свежест.Неподправената лекота на необременената „творческа”мисъл, която посяга към високото. Опипващите пръсти на чувствата, бъркащи в забраненото. Плахите първи стъпки, които водят към тайнствените води на дълбокото познание.

В петнайсетте разказа от сборника се наблюдава именно това желание за разбиране на света, в който сме поставени.Но и страх от онова, което може да откриеш в него.Стремеж към новото и непознатото. Но и внезапно спиране пред вратата, за която не си сигурен дали да се опиташ  да я отвориш или просто да я подминеш.

Още в първия „Разказ за дъщеря ми” се описва един вълнуващ ден на майка с нейната тринадесет годишна дъщеря.Читателят е завладян от яснотата на изказа – без ненужно дълги фрази или тежки епитети.

Същото усещане за лекота и владеене на езика го има и във всяка една от останалите истории.

Понякога обобщенията в края на някоя от тях звучат ненатрапчиво дидактично.Подобно на познати житейски мъдрости, но непроверени от личния опит. Но дори тогава, читателят е склонен да се съгласи с прочетеното, прочувстван от доверчивата наивност, с която са изпълнени те.

…Всичко е преходно.Смъртта е прагът, който изтрива всяко зло и всяко добро…

„Дълбоко лична история”

Описанията на цинично сивия делник са смегчени от непознати за младия човек чувства – деликатни в своята невинност.Истински до невъзможност.

Една наглед обикновена история от ежедневието се превръща в нещо повече след края си – или достигнала кулминационната си точка на случването (както е в „Тик-так” и „Среща”), или заровила прозренията си под пластове неизречени – може би защото още не са преживени – думи („Триста метра”).

За мен най-открояващият се разказ в „Момичешка стая” – по единство на форма и съдържание, структура, подбор на изразните средства и т.н. – е „Надежда и нищо повече”.

Той е завършен и пълнокръвен.Съществуващ като самостоятелна смислова единица, която не се нуждае от допълнителни логически „подпори”, постаменти и всякакви разяснителни кампании. Докато при всички останали текстове се усеща необходимостта от това да бъдат заедно, да не са сами сякаш, да се подкрепят и съществуват съвместно, то тук – разказаната история е заредена с пресована духовна енергия, ясна и улучваща право в целта.

Пространството е минимализирано до един вагон на влакче в метрото. Дори още по-малко – две седалки, на които са разположени мъж, жена и две деца. А срещу тях – наблюдателят, който не дава оценки, нито осъжда. Една въздействаща делнична история, в която има по много от човешките раздели, неразбирания, конфликти и тъги.

Но и надежда. Много надежда.

Разказите в тази книга наподобяват на „стаи”, които си имат всичко и са изпълнени със своя собствена атмосфера.Четири стени, таван и под. А в това пространство са разположени разнопосочни смисли.Обзаведени са с кратки изречения и точни метафори.

Странното е, че когато читателят излезе от едната, за да влезе в следващата – открива, че е променен. Имало е нещо в онази стая, което може и да не е забелязал или разбрал, но то се е промъкнало у него неусетно.Останало е в мислите и сърцето му. Не, не за да притеснява или тормози по някакъв начин.А за да напомня.

Да напомня, че си жив.И че животът, който имаш, е само един и лично твой.

За себе си мога да кажа, че ще продължа да следя с внимание следващите текстове на Диана Маркова. Убедена се, че като автор тя ще претърпи съществено развитие в положителна посока.А „Момичешка стая” е първата й книга от една успешна бъдеща белетристична поредица.

За финал давам още един цитат. Защото зная, че словото наистина може да спаси някого. Оня, който е заслужил.

…А той ме гледаше, сякаш аз бих могла да го спася…

„Мак за обичане“

”Момичешка стая” тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

220354_b

Ю Несбьо и Хари Хуле са в най-добрата си форма

„Нож“ е 12-ата история с един общ герой Логично е да се запитаме може ли …