Начало / Интервюта / Илко Минев: Щем или не щем, един ден сме бежанци, а на другия домакини

Илко Минев: Щем или не щем, един ден сме бежанци, а на другия домакини

Илко Минев е роден през 1946 г. в София. Следва завършване на средно образование следва немска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. В края на третата година от следването му в СУ „Св. Климент Охридски“  Жерминал Чивиков – негов състудент и приятел, е задържан по политически причини и е осъден на четири години затвор. Минев също е разследван и върху него пада съмнение за неблагонадеждност. Бяга в чужбина и получава политическо убежище в Белгия, където следва стопански науки. С работна виза се преселва в бразилския град Сао Пауло през 1972 г. След няколко месечен престой в най-многолюдния южноамерикански град се установява в Манаус, столица на щата Амазонас.  Днес, вече свободен от бизнес дела, се отдава на литературни занимания. Пише с лекота и на португалски, и на български език. Полиглот, владее и ползва още 7 езика. На 28 октомври от 18 ч Илко Минев ще представи втория си роман „Дъщерята на реките“ в книжарница „Хеликон – Пловдив, Център“.

––––

„Дъщерята на реките” е вашият втори роман. Какво ви провокира и мотивира да пишете?

–          Литературата е моята първа любов, а икономически науки втората. В България следвах немска филология, а в Белгия – администрация. Имам съзнанието, че за добър или лош късмет, познавам някои почти неизвестни истории живяни от мои роднини по време на Втората световна война. За много хора беше напълно неизвестна благородната дейност на Албрт Гьоринг за спасяване на евреи. Моят личен опит като беглец от комунистическия режим, а и извънредно интересната история на окупирането на Амазония от хора от най-различен произход: индианци, португалци, испанци, италианци, африканци, араби и евреи също ми позволяваха да си мисля, че не липсва материал за писане.

Още с първите страници вашият роман ме върна във времето, когато четях Джек Лондон. Предполагам, че и вие сте чели знаменитите романи и разкази на американския писател?

–          Разбира се влиянието на Джек Лондон е неоспоримо. Трябва също да спомена Джеймс Миченер, чиито книги винаги ме захласваха. Когато за първи път срещнах златотърсачите по река Мадейра, Клондайк не ми излизаше от главата.

Не в една от творбите си Джек Лондон застъпва тезата, че жената не отстъпва  на мъжа, когато се стигне до воля, издръжливост – физическа и духовна, морал. В този смисъл  Мария, главната героиня на романа ви, има ли прототип или е събирателен образ?

–          Мария има малко от няколко жени, които познавам. Някои от семейството на моята съпруга, Нора, бивши обитатели на каучукова плантация, и други местиси (кабокли), които познавам. Напълно съм съгласен с Джек Лондон, че жените не отстъпват в нищо на мъжете. Дори ги превъзхождат, когато изоставени, изглеждат своите  деца сами без ничия помощ. Това е вярно. Примери могат да се намерят и в джунглите на Амазония, и в бетонните джунгли на Сан Пауло, Ню Йорк  и София.

Работили ли сте като златотърсач?

–          В продължение на 10 години продавах извънбордови мотори Yamaha в Манаус и Порто Вельо. Посещавал съм лично саловете на златотърсачите и познавам тяхното ежедневие. Посетих ги последен път преди само 3 седмици, но този път само от любопитство. Сега те са напълно нелегални , но все още съществуват, макар и в много по-малък брой.

Каква е вашата читателска аудитория? Предполагам, че еврейската общност в България и Бразилия ви приветства в усилията да възкресите съдбите на милионите прогонени от родината си мъже, жени, семейства.

–          Без съмнение еврейските общности в Бразилия, България, а и в цял свят са потенциални читатели на моите книги. „Преди да замлъкна“ вече е преведена на английски и скоро ще е готова и на испански. А „Дъщерята на реките“ сега се превежда на английски. Тази втора книга възбуди доста голям интерес в бразилската публика, и при това не само между читателите от еврейски произход.  Сега и двете книги са доста търсени от читатели от най разнообразен произход. Надявам се, че и в България ще се случи същото.

Известният писател от Израел Едгар Керет казва, че във всяко населено място по света му трябват 15 минути за да намери антисемитски знаци и надписи. След края на Втората световна война Южна Америка става убежище на много нацисти. Днес в Бразилия има ли расови предразсъдъци?

–          Наистина не познавам Едгар Керет, но съм съгласен с неговото мнение. То е особено вярно за Европа, в страни като Унгария и Франция.  В Бразилия разбира се има също расисти, но има една голяма разлика – бразилските закони са много по-стриктни. Този който обиди някого по расови причини, каквато и да е расата, трябва да се приготви за няколко години затвор.  Това си има, разбира се, причини. Ние имаме огромно разнообразие на раси, религии и цветове и трябва да живеем заедно във мир.

Живеете повече от 40 години в Бразилия. Кога се почувствахте бразилец?

–          Не е трудно емигрантът да се почувства бразилец – ние всички сме емигранти, някои повече, някои по-малко. Пришълците са винаги добре дошли и това улеснява асимилацията. Почувствах се бразилец почти веднага щом започнах да говоря португалски.

Приемате ли мнението на Самюъл Джонсън, че патриотизмът е последното убежище на негодника? Питам ви, защото днес Западна Европа е атакувана от хиляди арабски бежанци, част от тях преминават през България и голяма част от обществото ги заклеймява.

–          Патриотизъм е едно понятие, което много често се изопачава. Естественото е, когато той е изразен в гордостта да принадлежиш към една нация и една култура. Когато е синоним на шовинизъм и расова дискриминация, той лесно може да се превърне в последно убежище на негодника. За жалост паметта на човечеството е къса. В края на ХІХ  век милиони изгладнели европейци  – германци, италианци, ирландци , скандинавци, освен японци и китайци наводниха Новия свят, а по време на Втората световна война и Северна Африка. Ще напомня, че има няколко града в света, които имат повече италианци от Рим. Във филма „Казабланка“ дори се появяват българи в Мароко. А след войната сумата и свят емигрира, бягайки от глада и бедността. След събитията в Унгария през петдесетте година Западна Европа беше пълна с бегълци. Дори сега , в този момент,  е пълно с европейци които търсят подслон в Австралия, Америка и дори Африка. Щем или не щем, един ден сме бежанци, а на другия домакини.

По поречието на Амазонка чува ли се тътенът от тези събития или е твърде далече?

–          Тук посрещаме хора от Хаити и други по-бедни от нас страни. В Южна Бразилия пристигат и сирийци, освен други африканци. Светът е едно село!

Имате огромен социален и житейски опит. Кога да очакваме третата ви книга?

–          Предполагам, че догодина ще започна да пиша отново. Изкушението е голямо.

В романа загатвате, че джунглата е в опасност. Има ли шанс част от дивата природа да се запази?

–           Това е едно монументално предизвикателство, но разбира се  е възможно. Амазонас е най-големият бразилски щат с територия повече от десет Българии. Само 2 % са обезлесени за сега. В други амазонски щатове положението е различно и агрикултурата напредва с бързи крачки. Трябва чисто и просто да създадем условия за икономическо развитие и експлоатация на възобновяемите природни ресурси за да има хляб за обитателите и без нужда да се прибягва към унищожаване на джунглата. Този процес вече е започнал.

Какво ще кажете за силната носталгия по социалистическите времена, която е обзела част от българския народ? Съзирате ли опасност, когато млади хора жалят за онова време без да са живели и без да го познават?

–          Частната инициатива е най-могъщият двигател за създаване на богатства за всички. Комунистическите режими са на изчезване, не защото загубиха някаква война. Те чисто на просто се провалиха икономически, защото не са способни да произвеждат качествени продукти и обслужване. Отгоре на това бяха бомбардирани от Beatles, Elvis Presley, личната свобода да се пътува, да се чете и пише каквото си искаш. Това се оказаха опасни оръжия, по-опасни от ракети и атомни бомби. Носталгията към онези времена е много опасна специално, за  тези които я практикуват – те ще остават все по-назад. Струва си да се спомене, че до преди края на комунистическия режим строяхме стени и огради, за не се излиза от комунистическия рай. Сега строим същите препятствия, за да не се влиза. Нещо трябва да се е подобрило!

Интервюто взе Румен Василев

Свързани заглавия

Илко Минев ще гостува в Пловдив

Илко Минев: Ако човек иска да задържи успеха си, трябва да има морал

Книги от Илко Минев тук

Прочетете още

20190125_155938

Мартенички помагат на детски клуб да купи книги

Инициативата в с. Ръжево Конаре допринася и да се чете повече, и да се съхрани …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *