Лира Литературно-рекламна Агенция
Владимир БЕЛОВ
Ilustrado (просветените) – така в бившата испанска колония Филипини са наричали хората, които отиват в Европа, за да завършат своето образование. Парадоксално, но именно тези хора, учили в метрополията Испания, са първите, които използват статута си на „богата интелигенция“, за да положат основите на филипинския национализъм и борбата за политическа независимост.
В романа си „Просветените“ Мигел Сихуко отправя препратка и към т.нар. „нови просветени“ – децата на съвременните филипински богати индустриалци и политици, които учат в Щатите и чиято съдба (отново парадоксално) е да се изправят срещу беззаконието и насилието, на което собствените им бащи в качеството си на управляващ елит обричат родната им страна. Образът на съвременните Филипини в романа е представен чрез историята на младия студент Мигел (носещ името на автора), който се връща от САЩ, за да събере фактология за биографията на своя наскоро намерен удавен в река Хъдсън преподавател Криспин Салвадор. Криспин е новопросветен син на богат филипински земевладелец, писател, завършил образованието си в Европа, бивш комунист, „въстанал“ срещу бъдещето, което родителите му отреждат на страната. Самият Мигел е загубил родителите си в самолетна катастрофа, а баба му и дядо му – бивши изгнаници в Канада, низвергнати от филипинската политическа класа, се завръщат във Филипините и заемат високи постове в управлението на държавата. Амбивалентността на образите на Мигел и Салвадор проличава още оттук. Те сякаш са взаимозаменяеми и отразяват неспирния кръговрат на борбата на просветените срещу политическата олигархична каста, но и тъгата от противопоставянето на собствените родители, както и вината, че именно със средствата на богатото родителско тяло са успели да си осигурят статута на интелектуалци. Протестът на тези хора е протест срещу действителността, на която родителите им са ги обрекли. Той е един вид личностно духовно пречистване от мръсотията и греховете (това много ясно си проличава, когато Салвадор плаща на бедни филипински деца екскурзията до океана, който те никога не са виждали). Всичко, което новопросветените правят – пишейки, участвайки в протести, борейки се отчаяно за неща, които предварително знаят, че няма да постигнат – е опит за изкупление на греховете на собствените им родители и за потискане на чувството на вина.
Още в самолета, на път към Манила, докато главният герой Мигел преглежда филипински вестник, читателят придобива ясна представа за действителността във Филипините – семейство Чанко – олигарси, неизменно свързани с политиката, собственици на Първа филипинска корпорация, са накарали прислужницата си доброволно да се отрови, защото, докато пишела SMS-и, детето им, за което тя се грижела, се удавило във ваната. Всичко това прилича на колаж от абсурд и жестокост. Образите на тази действителност следват читателя по време на цялото романово действие, което също прилича на колаж, изграден от откъси от интервюта и романи на Криспин Салвадор, статии от блога на бившия приятел на Криспин – Марсел Авеланеда (където коментарите на читателите и спамът в блога също създават усещане за пъзел, изграден от абсурд, цинизъм и насилие) и спомените на Мигел за бившата му приятелка в Ню Йорк – Мадисън. Уличното насилие, наводненията, смъртта – всичко, характерно за тази държава, е представено някак студено и „отдалечено“. Сякаш страданието на хората е тривиално ежедневие, към което вече не можеш да бъдеш сензитивен. Сякаш гледаш насилието като през опушено стъкло, което очертава ясна и студена, пречеща на способността ти да изпитваш емоции, граница между теб и останалия свят (полицаят, който бие децата-просяци, за да вземе парите им; статията във вестника за починал в шахта не от удавяне, а от токсичността на водата, плувец, до която е поставена снимка на полугола жена с окачен ланец на Христос между гърдите; телевизионните канали, които Мигел прехвърля в хотела си в Манила и които ту съобщават новини около ширещото се беззаконие, ту излъчват комерсиални видеоклипове и онлайн чатове – всичко това представя филипинското, а и световното, съвремие като хаотична смес от тъга, насилие и безсмислие). И на фона на това приятелят на отровената прислужница – Вигберто Лакандула, който окупира къщата на семейство Чанко и става всенароден любимец, за да се окаже накрая, че и той е продукт на поредната политическа манипулация. Или главата на загиналия при един от многобройните бомбени атентати, приписвани (уж) на ислямски терористи, полицай, която пада в двора на богаташко семейство, а съпругата я прибира в кутия от „Бергдорф“, за да не мърси градината ѝ.
На фона на всичко това, просветеният елит се люшка между позицията си на добре живееща средна класа, нелишена от посредствен снобизъм, която пише за славните отминали времена на геройства при борбата с редицата окупатори на Филипините, и изгнаническата позиция на перманентно невъзвръщенство в опит, макар и отдалеч, да пишеш за язвите на държавата си тук и сега и да бъдеш осмиван и цензуриран в родината. И между тях е народът, изобразен много ясно на картината, която Мигел вижда в музея – народът, който стои и безучастно наблюдава гладиаторската битка, символизираща собствената му смърт.
И единственият изход от амбивалентното люшкане между стремежа за справедливост и чувството за предателство и вина спрямо родителите, е в опита за премахване на опушеното стъкло, през което наблюдаваш страданието. Опит, който Мигел прави, спасявайки две невръстни деца от сигурна смърт по време на регулярните наводнения във Филипините.
Накрая взаимозаменяемостта на образите на Криспин и Мигел става все по-явна. Авторът поставя предизвикателство пред читателя, разменяйки местата на двамата. Изведнъж се оказва, че Мигел е този, който е мъртъв, а Криспин описва неговата история. Може би тази смърт е символ на изначалната обреченост на идеите на просветените. Или пък е стремеж към дългоочакваната хармония със себе си.
„Просветените“ тук
